Мади ми остави номера на мобилния си и обеща да прати поздрави на Дъг. Докато излизаше от офиса, влезе Джанис.
— Здравей, Джорджина. Лорелай Билиджън е тук.
— О, добре. Чакай! — малко закъсняла реакция. — Искаш да кажеш Е. Дж. Патнъм?
— Не. Определено е Лорелай. Е. Дж. е мъж.
— Знам това, но тя ще дава автографи след седмица. Днес по план е Патнъм. Имам потвърждение от него и прочее.
— Не знам. Знам само, че тя е тук.
Завладя ме ужасното усещане, че потъвам. Последвах Джанис и се здрависах с дребна жена със здраво телосложение, на средна възраст. Бях виждала снимки на Лорелай Билиджън върху кориците на книгите й. Беше съвсем същата — от кафявата й късо подстригана коса до характерното й черно облекло.
— Ще се разходя да разгледам забележителностите, но първо исках да ви се обадя — каза ми тя.
— О, добре. Чудесно! — усмихнах се леко и си наложих да продължа да дишам.
Побъбрихме още малко. Щом си замина, се втурнах обратно в офиса на Пейдж и разрових бюрото й. Наистина в графика й пишеше, че и двамата писатели трябва да дойдат днес. На графика за персонала обаче ги беше сложила в различни дни. Плакатите в книжарницата също ги обявяваха за различни дни, но проверих рекламите във вестниците и видях, че и двамата са определени за един и същи ден. На уебсайта пишеше, че двамата ще дават автографи днес, тоест днес в книжарницата щеше да има фенове и на двамата.
Мили Боже! Беше като в лоша, изпълнена с клишета ситуационна комедия. Имахме двама партньори за танците.
Седнах на бюрото на Пейдж и разтърках слепоочията си. Как се беше случило това? Как може идеалната, стриктна Пейдж да обърка така нещата? Бързо отговорих на въпросите си: може, защото имаше други проблеми. Караше много тежка бременност и поради това не идваше на работа вече трета седмица. Едно такова нещо може да накара всеки да допусне грешка. За нещастие аз трябваше да поправям нещата.
Анди пъхна глава в стаята.
— Здрасти. Ето къде си. Брус каза да те питам дали някой може да помогне в кафенето. Нямат достатъчно хора. И Сет се обади на главната линия на книжарницата. Каза да ти предам, че няма да може за утре.
— Сет се е обадил? — попитах аз глупаво. Значи не спеше. А утре имахме уговорка да слушаме местна келтска група в един клуб. Той обаче отменяше срещата. Благородните причини, поради които мислех, че страни от мен, изведнъж ми се сториха не толкова алтруистични. — Добре. Благодаря.
Втренчих се в нищото. Светът около мен се разпадаше. Не си говорех с двамата мъже, които най-много обичах. Отговарях за книжарница, която нямаше достатъчно служители. Двама писатели щяха да дойдат довечера и двамата щяха да очакват да бъдат център на внимание и да промотират книгите си. Нямахме достатъчно място. На всичкото отгоре се чувствах като парцал. Остатъчните ефекти от наркотика бяха отвратително главоболие, а и не бях спала достатъчно. Убийството на божество определено беше изтощителна работа.
Имах прекалено много задачи и недостатъчно енергия и воля да се захвана с тях. Не разполагах и с достатъчно персонал. Трябваше ми чудо. Божествена намеса. И въпреки че не изглеждаше невъзможно предвид същността на истинската ми работа, нищо такова нямаше да се случи. Освен ако…
Божествена намеса?
Намерих чантата си и извадих една от торбичките с амброзия. Странните кристали запулсираха през мен, докато ги гледах. Какво би станало? Благодарение на тях „Нощно признание“ се бяха издигнали до небето за нула време. Можех ли да се справя сама с един адски работен ден? Кристалите щяха ли да ми дадат повече издържливост и умения, за да се справя? Или щях да се превърна в лигаво секс коте? Вече не вярвах, че снощи Сол ми беше дал от кристалите. Определено ме беше натъпкал с някакъв друг наркотик, за да ме изнасили. Тези обаче… може би щяха да ми предложат вдъхновение и да ме измъкнат от тази каша.
Разбира се, проблемът с опасното пристрастяване към наркотика все още съществуваше. Само че на мен щеше да ми е за пръв път. Дори смъртните трябваше да вземат няколко дози, преди нещата да се оплескат съвсем. Картър ме беше уверил, че ще трябва повече време, преди и аз да откача. Вероятно щеше да ми се размине, стига да не се пристрастя към новото си Аз.
Може би бях прекалено уморена, но не се двоумих повече. Не мисли, просто действай. Поръчах си мокачино с бял шоколад от кафенето и щом се върнах в офиса изсипах наведнъж кристалите. „До дъно“ промърморих и обърнах чашата.