Когато ги изпих, положих глава на бюрото и зачаках нещо да се случи. Каквото и да е. Най-вече все още ми се спеше. Прозях се. Кога започваше да действа това чудо? Как щях да разбера? И, Боже мили, какво щях да правя, ако се окажеше просто поредното бедствие? А ако денят ми станеше дори още по-кошмарен? Не че това беше възможно. Имах двама писатели, планирани за тази вечер. Ревността, на която веднъж Тами се подигра, можеше да се превърне в истина. Две беше лошо число. Две водеше до съревнование. Добави още хора и ще се получи добра компания, не арена за борба за внимание. Била съм на събития, на които едновременно много писатели говорят и четат. Понякога сядат заедно и заедно отговарят на въпроси за писането, вдъхновението и издаването. Идеята беше чудесна. Щеше да бъде прекрасна възможност за феновете на тези писатели, а по-късно въпросните фенове можеха да получат и автографи. Тези събития бяха голяма работа. Трябваше много планиране, голяма реклама, да не говорим колко много персонал.
Две минути по-късно се изправих и осъзнах, че вече мога да мисля адекватно. Нямах време да се чудя кога се беше случило или какво означаваше. Имах прекалено много работа. Умът ми препускаше. След миг бях на първия етаж на лов за Анди. Връчих му списък на служителите.
— Искам да се обадиш на всички, които са в почивка днес, с изключение на болните. Виж дали могат да дойдат. Най-добре за целия ден, но в крайна сметка за колкото успеят. После попитай всички, които са първа смяна, дали могат да останат до края на деня. Кажи им, че ще им платим за извънредния труд.
Анди се втренчи в мен, сякаш никога не ме беше виждал, но не му дадох време да разпитва. Върнах се в офиса, набрах пейджъра на Мария и докато я чаках да дойде, се обадих на Мади Сато. Когато вдигна, й обясних какво се надявам да успее да направи за мен. Звучеше изненадана от молбата ми, но въпреки това се съгласи. А и обеща да се обади от мое име на някого, когото не кипях от желание да чувам.
Мария се появи, още щом затворих телефона. Тя работеше почасово и беше срамежлива и тиха. Предпочиташе да не работи на каса, ако беше възможно, и се чувстваше много по-щастлива, подреждайки рафтовете. Освен това беше забележителен художник.
Връчих й картон, който бях взела от склада.
— Искам да направиш плакат за събитието довечера.
— За раздаването на автографи? — попита тя. — Ъъ… раздаванията.
Вече всички бяха научили за дублирането на датите.
— Няма да е обикновено раздаване на автографи. Ще е литературна бурлеска. Ще е… — Премислих и набързо отхвърлих няколко възможности. — Изумруден литературен фест.
Звучеше скучно, но ясно, а понякога това беше за предпочитане пред гръмката реклама.
— Да, Първи годишен фест. Вмъкни някъде, че ще присъстват тези писатели — връчих й списъка, който бях нахвърлила. — Напиши и че ще дават автографи. И че ще имаме томбола. — Помислих още малко, съчинявайки всичко, докато говорех, идеите просто се лееха от устата ми. — И че десет процента от всички продажби ще бъдат дарени на литературен проект „Пъгит Саунд“.
— Леле — каза тя. — Не знаех, че предстоят такива неща.
— Така е — съгласих се припряно. — Аз също. Нарисувай го, напечатай го, копирай го — няма значение, само го направи. Трябва ми след двайсет минути и трябва да изглежда добре.
Тя примигна и незабавно се залови за работа. Междувременно проведох няколко телефонни разговора. Обяви във вестниците нямаше да свършат работа, но всички имаха уеб сайтове. Обадих се на големите ежедневници и на малките списания за изкуство. Свързах се и с местните писателски сдружения и ги убедих да разпратят имейли на членовете си. Накрая се обадих на радиостанциите. Там проявиха повече неохота да се включат в нещо без предварителна уговорка, но те най-добре можеха да ни направят реклама на момента. Водещите можеха да споменат събитието, без да е нужно да се изработва специално клип. Трябваше доста да ги убеждавам; при повечето обаче вече имахме открити сметки, та плащането беше гарантирано, а и благотворителният аспект не можеше да бъде пренебрегнат. Добре де, трудно можеха да устоят на мен. Въпреки че говорехме по телефона, аз ги ухажвах и убеждавах с безбожна вещина. По едно време Мария спря да работи и ме зяпна хипнотизирано. После поклати глава и се върна към плаката.
Анди се появи със списъка на служителите. Не беше успял да уговори колкото хора ми се искаше, но определено бяхме разширили редиците си. А и повечето от служителите през първата смяна щяха да останат до края на деня.