— Да, знам… Но досега не се бях замисляла за подробностите. Мислех, че сме на различни планети, забрави ли? Че те си гледат тяхната работа, ние си гледаме нашата. Сега всичко се обърка и сякаш… сякаш… всички правим едно и също.
— Да — каза Коди. — И кой е правият тук?
Ангелът и демонът се подсмихнаха заедно.
— „Що е истина?“, пита Пилат — Картър не можеше да избяга от любимите си цитати. В очите му забелязах потиснат смях.
Отново въздъхнах, знаейки, че няма да получа по-добър отговор от никой от тях.
Когато вечерното ни събиране беше към края си, Бастиен заяви нещастно, че трябва да замине за Детройт. Сбогува се с другите, а аз излязох да го изпратя.
Застанахме пред заведението, отдадени на собствените си мисли, докато местните и туристите минаваха през площад „Пайъниър“. Накрая, в един и същи момент и двамата проговорихме.
— Фльор…
— Бастиен…
— Не, нека аз говоря пръв — каза твърдо той. Кимнах му да продължи. — В хотела не постъпих правилно. Не трябваше да те карам да го правиш, не и след като ми каза да спра. А онова, което наговорих на Сет… Това вече е непростимо. Да, бях малко пийнал, но не ме извинява.
Поклатих глава.
— Бог знае колко глупости съм правила, когато съм била пияна. И с кого съм спала. Недей да се съдиш прекалено строго. Не и за това, което се случи… между нас. Аз сама направих своя избор и сега трябва да живея с него.
— Няма значение. Не трябва да ми прощаваш. Не и след като разреши проблема ми с Дана. Ти осъзна нещо, което аз бях прекалено сляп да видя. Не, определено няма прошка за мен.
— Може би. Аз обаче така или иначе ще ти простя — ръгнах го закачливо. — И ти не можеш да ми попречиш.
— Само глупак би се опитал да ти попречи — каза той галантно. — Но все пак не мисля, че заслужавам.
— Бас, хиляда години гледам как хората идват и си отиват. По дяволите, виждала съм как цивилизации идват и си отиват. В живота ми няма много постоянни неща. В живота на никого от нас няма. Не искам да отписвам един от най-добрите приятели, които съм имала.
Той разтвори ръце и аз отпуснах глава върху гърдите му, тъжна, че отново си заминава. Стояхме така дълго време и после той се дръпна, за да ме погледне.
— Време е за признания: не правих секс с теб от алтруизъм. Беше права за това. Не го направих и защото можех да го направя. Направих го, защото те исках. Защото исках да бъда близо до теб — докосна бузата ми и премигна. — Струваш колкото десет Алесандри. Заслужаваше си, дори и да ме пратят в Гуам.
— Ами в Омаха?
— Никой не заслужава чак толкова.
Засмях се.
— Ще изпуснеш полета си.
— Да. — Той ме прегърна отново и се поколеба, преди да продължи. — Има още нещо, което трябва да знаеш. В денят след… хм, идиотската ми пиянска изцепка, Сет дойде при мен.
— Какво? — напънах мозъка си. Това трябваше да е по времето, когато подготвях феста. — Защо?
— Искаше да знае какво се е случило. Между нас. Всички подробности.
— Ти какво му каза?
— Истината.
Втренчих се в нищото.
— Този тип е луд по теб — каза Бастиен след миг мълчание. — Такава любов… е, дори и адът не може да попречи на такава любов, така мисля. Не знам дали нещата между една сукуба и един човек могат да се получат, но, ако изобщо е възможно, то той е човекът, който ще успее. — Поколеба се. — Мисля… не, аз ревнувах, че той има любовта ти и че теб някой те обича така — усмихна ми се горчиво. — Няма значение. Късмет. Винаги ще съм до теб, ако ти потрябвам.
— Благодаря — казах и го прегърнах отново. — Ще поддържаме връзка. Може някой ден пак да работим заедно.
Дяволитият му поглед, отсъстващ по време на сериозния ни разговор, озари лицето му.
— Само какъв хаос можем да забъркаме! Светът още не е готов за нас двамата.
Целуна ме нежно и сладко по устните и после си тръгна. Минута по-късно усетих присъствието на Картър зад мен.
— Раздялата носи такава сладка тъга.
— Да — съгласих се тъжно. — Но такъв е животът и на смъртните, и на безсмъртните.
— Как върви ходенето по въже със Сет?
Обърнах се към него, почти бях забравила за тази алегория.
— Зле.
— Погледна надолу ли?
— Много по-лошо. Паднах. Паднах и ударих дъното.
Ангелът ме наблюдаваше със сериозен поглед.