На това заседание Джоуди изнесе речта на живота си. Тя начерта подробно виждането си за пътя, по който трябва да поеме КЗСЦ, без да включва досегашните атаки срещу хомосексуализма. Планът й беше да достигнат до онези, които наистина имат нужда от помощ — майките на тийнейджъри и на бягащите от домовете си деца, за които ми беше говорила. КЗСЦ имаше клонове из цялата страна и тя настоя местните съвети да решават и локални проблеми, за да бъде влиянието на организацията по-значимо и да вдъхва усещане за една общност. Представянето й беше гениално замислено и вдъхновяващо. Заседанието приключи с викове и аплодисменти и гласуване, чрез което я избраха за председател. Може би, подозирах аз, след действието на амброзията се беше ужасила от себе си. След всички креативни и интересни неща до този момент в живота й обаче, бях сигурна, че ще се справи. Освен това имах чувството, че ще е по-щастлива, ако се посвети на нещо смислено след бездейното й поприще на домакиня.
Мина ми през ума, че с Бастиен може и да бяхме суперзвезди на ада след екшъна с Дана, но в крайна сметка каузата ни не беше чак толкова диаболична. Всъщност Дана разпространяваше зло и нетърпимост. Изгонването й и смяната й с Джоди в действителност донесе само повече добро на света. Надявах се Джером да не види нещата в тази светлина. За момента беше много доволен от мен.
Статията за КЗСЦ беше излязла преди няколко дни, но още я държах на бюрото си — тя ми доставяше някакво удоволствие в тази иначе не толкова спокойна седмица. Сет не беше идвал в книжарницата.
— Гледа ли видеото в интернет? — попита ме Дъг, забелязвайки вестника.
Погледнах го неразбиращо.
— Защо да гледам нещо такова?
— Защото е секси. Ще изпуснеш много.
Седна на ръба на бюрото и се заигра с един химикал като го запремята във въздуха. Никой от нас не вършеше работата, която трябваше да се свърши. Беше като едно време.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Доста добре, предполагам. — Знаеше, че съм наясно за амброзията, но нямаше представа каква роля имах в случилото се. Знаеше само, че Алек го няма. — Групата е в пълен застой. Предполагам нямаше как да не се случи. Нямаме барабанист и това съвсем ни закопа.
— Е, ще решите този проблем, нали?
— Да. Ужасно е. Трябва да организираме прослушване. — Спря да си играе с химикала и въздъхна. — Бяхме толкова близо, Кинкейд. Още малко и щяхме да успеем.
— Ще успеете. Просто ще ви отнеме малко повече време. Всичко, което направихте досега… си беше ваше дело.
— Да — каза той, но не звучеше убеден.
— Освен това аз още съм ти фен. Това трябва да значи нещо, нали?
Спокойната му усмивка се завърна.
— Разбира се. Мисля, че и Мади ще се присъедини към теб. Не иска да си тръгне от апартамента ми.
Засмях се.
— Не трябва ли да се връща на работа?
— „Гласът на жените“ излезе извън границите на Бъркли. Изпраща всичко по електронен път, така че работата й не е много по-различна. Казва, че иска да ме наглежда.
— Много мило.
— Боже — Дъг ми отправи развеселен поглед. — Опитвам се да стана рокзвезда, а сестра ми живее при мен. Това не е никак „мило“.
— Работите здраво, както винаги — каза един спокоен глас.
И двамата се стреснахме.
— Пейдж! — възкликнах аз. Щях да я прегърна, но отношенията ни не бяха чак такива.
Отдавна липсващият ни управител стоеше на вратата. Изглеждаше непринудено в широките си черни панталони и розовата блуза за бременни. Коремът й беше пораснал още повече през последния месец и това ме накара да почувствам парване в гърдите. Не можах да зачена дете като смъртна и сега като безсмъртна не можех. Това все още беше болното ми място, но не пречеше на взаимоотношенията ми с хората. Обожавах бременни жени и бебета. Радвах се за Пейдж, радвах се, че се върна и че изглежда добре.
На блестящите й устни заигра усмивка, когато забеляза, че сме двамата.
— Джорджина, би ли дошла в офиса на Уорън? Искаме да говорим с теб. Няма да отнеме много време.
— Разбира се — казах и се изправих. Дъг тихо затананика мелодията от „Челюсти“.
Пейдж, Уорън и аз седнахме в офиса му при затворена врата. Едва ли щях да имам неприятности, но се чувствах някак странно с тях двамата. Най-вече защото ме гледаха с очакване.
— Така — започна Пейдж, — прегледах сметките за времето, през което ни нямаше. Говорихме и със служителите. — Направи умишлено пауза. — Имала си доста работа.