Усмихнах се и се успокоих.
— Тук винаги има много работа. Ако исках да нямам работа, щях да отида при Фостър.
Уорън се засмя.
— Чух, че ти е предложил да отидеш при него.
— Да, но не се тревожи. Никъде не отивам.
— Това е хубаво — каза рязко Пейдж, — защото чух, че сме създали годишна традиция, която трябва да планираш. Лорелай Билиджън ми изпрати имейл с молба да я поканим и следващата година на Изумрудената литературна гала вечер.
— Фест — поправих я аз. — Изумрудения литературен фест.
— Няма значение. Въпросът е, че направи нещо забележително… макар и доста шантаво. Да организираш толкова бързо всичко и да постигнеш такива нива в продажбите! — тя поклати глава. — Това е свръхчовешко.
Потръпнах при това определение.
— Някой трябваше да го направи.
— И ти го направи. Освен това сътвори много други чудеса тук и това наистина ни впечатли.
— Хей, чакайте — казах, изведнъж чувствайки се неловко пред погледите и на двамата. — Не си мислете, че мога да го правя всеки ден. Това беше изключение. Не мога да работя така постоянно. Просто имах добър ден, това е.
Ти имаше много добри дни, Джорджина — отвърна Уорън. — От седмици страдаме от недостиг на персонал. Идваш на работа и в почивните си дни. Управляваш книжарницата, когато няма кой друг да го прави. Решаваш проблем след проблем, и не говоря само за феста. Говоря и за цялата ситуация с Дъг.
Изправих се на стола.
— Какво смятате да правите? Нали няма да го уволните? Защото той не е… искам да кажа, има смекчаващи вината обстоятелства. Вече е по-добре. Той е най-добрият ви служител.
— Говорихме с него — каза спокойно Пейдж. — Засега ще остане на работа, но той е наясно, че е на нещо като изпитателен срок.
Заля ме вълна на облекчение.
— Добре. Това е много хубаво.
— Радвам се, че мислиш така, защото ти ще отговаряш за него.
— Аз… Какво? — мислите ми излязоха извън релси, местех поглед от единия към другия в очакване на кулминацията.
— Бременността се оказа много по-трудна, отколкото мислех. Сигурно сама си се досетила. Бебето е здраво и още имам шанс за естествено раждане, но трябва да изключа всички рискови фактори. Един от тях, за съжаление, е работата.
Вперих очи в нея. Пейдж ме беше наела. Не можеше да напусне.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не мога да продължа да работя.
— Но… след като родиш… ще се върнеш, нали?
— Не знам, но докато реша какво да правя, няма да оставя книжарницата на произвола на съдбата. Напускам и искаме ти да заемеш мястото ми.
— Като управител — добави Уорън, сякаш това не беше очевидно.
— Аз… Не знам какво да кажа.
— Ще ти увеличим заплатата, разбира се — каза тя. — И ще намерим някой на твоето място. Ти ще поемеш моите задължения.
Кимнах. Знаех какви са нейните задължения — особено след като вършех и тях последните няколко седмици. Те включваха повече административна работа, отколкото контакти с клиентите, но Пейдж постоянно беше в книжарницата и не беше изолирана. Задълженията й включваха и работа с хора, но в малко по-различен контекст. Нямаше да имам колеги и шефове, освен Уорън. Може би вече нямаше да излизам толкова често с колегите след работа и най-вече нямаше да лентяйствам с Дъг. Новият ми пост щеше да донесе много нови усложнения и проблеми.
От друга страна щях да имам много повече свобода и власт. Пейдж планираше всички раздавания на автографи и промоционални събития, също както аз организирах феста. Беше забавно. Вече можех да го правя постоянно. Можех да експериментирам с нови идеи. Звучеше привлекателно — при това много. Всъщност ме привлече самото предизвикателство. Щеше да е нещо ново и различно. От векове бях на тази земя и знаех какви рискове крие еднообразният начин на живот. Имах опита и образованието, за да се справя с множество отговорни длъжности — и бях заемала много такива в миналото. Този път обаче бях избрала по-спокойна работа. Бях ли готова да променя живота си?
Вече бях взела решение, но забелязах как се притесниха от мълчанието ми и не можех да се въздържа да не ги подразня малко.
— Ще получа ли собствен офис?
Кимнаха като един, все още напрегнати, все още чудейки се какво не ми харесва.