— Сет, какво става? — поисках да знам. — С нас?
Той облегна глава на дивана.
— Чудех се кога ще стигнем до това. Не можем повече да отлагаме, а?
— Ами не. Това е сериозен проблем. Не е обикновен спор къде да отидем на вечеря… Става дума за нас. За нашето бъдеще. Искам да кажа, че аз… знаеш. Знаеш какво направих.
— Знам. — Той изследва тавана известно време, после обърна кехлибарените си очи към мен. В този момент осъзнах защо сякаш винаги гледаше някъде встрани. Насочеше ли очите си директно към някого, погледът му беше непоколебим и силен. Очите му наелектризираха. — Не ми ли е позволено да ти простя?
— Ъъ… не. Е, не знам.
Този разговор повтаряше като ехо разговора, който имах с Бастиен. Той беше казал същото и след като претеглих всичко, бях решила, че не си заслужава да му се сърдя. Толкова лесно ли беше да простиш на хората, които обичаш?
— Няма да те лъжа, Тетида, боли ме. Все още ме боли. Но от друга страна… не е много по-различно от нещата, които обикновено правиш.
— Разликата е голяма.
Той се засмя.
— Ти на чия страна си? Да не се опитваш да ме настроиш срещу себе си?
— Искам да съм сигурна, че ще отстояваш правата си.
— Все за това се тревожиш. Не се притеснявай. Не съм чак толкова загубен.
— Не това имах предвид. Просто… не знам. Не ме бива много във връзките.
— Знам. И мен не ме бива. Правил съм много глупости при предишните си връзки. Заслужавам малко кармично отмъщение. Разбира се, това не значи, че искам да ти стане навик, но една грешка… една грешка мога да простя. Макар и да нямам много опит с връзките, при теб положението е още по-лошо… не знам колко години повърхностни флиртове?
— Много — отвърнах неопределено. Поради някаква причина не исках Сет да знае възрастта ми.
Той се хвана за думите ми, очите му се присвиха жалостиво.
— Точно така. Това е другият проблем. Той е дори по-голям от случилото се. Отново го правиш.
— Кое?
— Не ми казваш нищо. Нищо за себе си. Сякаш те е страх да ми покажеш истинската си същност. Както вече казах обаче, любовта е точно това. Да се разкриеш. Аз искам да знам. Искам да знам всичко за теб. Понякога имам чувството, че въпреки силните ми чувства към теб, изобщо не те познавам.
— И в това не ме бива — отвърнах му нежно.
Сет ме придърпа и ме прегърна, притисна ме до себе си. В този жест имаше пламенност, силно усещане за притежание, което раздвижи кръвта ми.
— Сега ти си целият ми свят, Джорджина, но не мога да продължавам така… Не и ако между нас няма честност.
Тонът му беше нежен и любящ, но долових предупреждението в думите му. Вече се издъних веднъж. Следващия път нямаше да получа амнистия.
Това малко ме стресна, но все пак бях горда с него и осъзнах, че и аз има какво още да науча за него. Имаше пълното право да определя правилата. Не, не беше загубен. Съжалявах за грешките си. И въпреки че бях доволна, че ми прости, не исках Сет да си губи времето с мен, ако не можех да се отнасям с него както трябва.
Младият ми любовник французин Етиен така и не се беше възстановил. Години по-късно научих, че развалил годежа си и никога не се оженил. Беше се отдал на рисуването, привличайки малка група последователи. Няколко мои портрета — на русата Жозефин — все още бяха част от частни колекции в Европа.
Етиен не беше успял да ме изтрие от съзнанието си и това го беше съсипало. Толкова много исках нещата със Сет да се получат. Исках да бъдем заедно и да бъдем щастливи, докато успеем да издържим. Ако обаче не можехме, не исках да погубя живота му, както направих с младия художник.
— Обичам те — прошепнах в рамото на Сет, изненадана, че думите се изплъзнаха от устата ми. И тогава осъзнах, че наистина го мисля. Той си пое дълбоко въздух, прегърна ме още по-силно и почувствах как любовта се излъчва от него, въпреки че замълча. — Сигурна съм, че не те заслужавам.
— О, Тетида моя, заслужаваш много неща. И честно казано — той се отдръпна и се вгледа в лицето ми — колкото и да боли… радвам се, че ти… знаеш. Че си имала своя шанс с Бастиен.
Намръщих се.
— Че съм имала шанс да бъда с твое копие?