Пламенността в гласа му — в рязък контраст с обичайното му спокойствие — ме развълнува, но не това ме накара да се откажа да споря. Името „Тетида“. Тетида. Тетида е била богиня, която променяла формата си. Била ухажвана и спечелена от един упорит смъртен. Сет започна да ме нарича така, когато научи, че съм сукуба и когато за пръв път намекна, че дяволската ми същност не е пречка.
Придърпах го по-близо. „Не поглеждай надолу“.
Скоро след това си легнахме, Обри се сгуши в краката ни. Усещането за тялото на Сет, свито до моето под завивките, беше мъчително — жестоко напомняне за ограниченията, които имаше между нас.
Въздъхнах и се опитах да мисля за нещо друго, не за това колко ми беше приятно или колко хубаво би било, ако прокара ръка по гърдите ми. Намръщих се, когато възможно най-нееротичната идея мина през главата ми.
— Искам палачинки.
— Какво? Сега?
— Не. За закуска.
— О! — прозя се той. — Значи ще трябва да станеш рано.
— Аз? Няма да ги правя аз.
— Така ли? — в сънения му глас прозвуча лека насмешка. — И кой тогава ще ти направи палачинки?
— Ти.
Беше факт, поне за мен и за Сет, че той правеше най-хубавите палачинки. Винаги ставаха съвършени, леки и пухкави. Чрез някаква кулинарна магия дори успяваше да ги прави във форма на усмихнати личица, когато готвеше за мен. Веднъж на едната беше сложил буквата „Д“. Предположих, че е заради името ми, но по-късно той се закле, че означава „даровита“.
— Така ли? — устните му докоснаха меката част на ухото ми, усетих топлия му дъх върху кожата си. — Мислиш, че ще ти направя палачинки? Така ли мислиш?
— Правиш хубави палачинки — изстенах аз. — А и докато ги правиш, ще седя на плота с къса рокля. — Опа. Може би и у палачинките имаше нещо еротично.
Краткият му смях премина в още една прозявка.
— О, добре тогава — той целуна ухото ми отново. — Ще ти направя палачинки.
Дишането му стана по-бавно и ритмично, напрегнатото му тяло се отпусна. Скоро заспа, без изобщо да се притеснява или изкушава от прегръдката ни.
Въздъхнах отново. Беше прав — наистина се контролираше. След като той можеше, значи и аз щях да успея. Затворих очи и зачаках изтощението да ме надвие. За щастие то не закъсня; така става като стоиш до късно. Може би това беше ключът към целомъдреното спане.
Събудих се в ръцете му часове по-късно, дочувайки през стената тиха отвратителна музика от седемдесетте. Един от съседите ми играеше аеробика на „Би Джийс“ всеки ден около обяд. Клинично луд.
Чакай! Обяд?
Седнах рязко. Паниката ме заля и ме разсъни напълно, щом осъзнах какво става. Леглото ми. Сет, изтегнал се до мен.
Силното ръмжене на колите отвън. Ясното зимно слънце през прозорците — много слънце.
Опасявайки се от най-лошото, погледнах най-близкия часовник. Беше 12:03.
Тихо изстенах и опипах пода за телефона, чудейки се защо още никой не ми се е обадил от работата. Докато гледах дисплея на телефона, се сетих, че бях изключила звука му по време на филма. „Имате седем нови съобщения на гласовата ви поща“, пишеше на него. Дотук с палачинките. Хвърлих телефона отново на пода и погледнах към Сет. Толкова беше сладък по тениска и боксерки, че притеснението ми изчезна на мига.
Разтърсих го, желаейки да се сгуша обратно под завивките при него:
— Събуди се. Трябва да вървя.
Той примигна сънено, така беше още по-привлекателен. Обри изглеждаше по същия начин.
— А? Много е… рано.
— Не е рано. Закъснявам за работа.
Вгледа се в мен невиждащо за няколко секунди и седна почти толкова рязко, колкото мен.
— О, Боже!
— Спокойно. Да вървим.
Той изчезна в банята и аз промених външния си вид за пореден път, трансформирайки пижамата си в червена блуза и черна пола, а пуснатата си коса — в стегнат кок. Мразех да правя това, предпочитах да подбирам дрехите от гардероба си. А и преобразяването изчерпваше енергийните ми запаси по-бързо и ми трябваха повече жертви. За съжаление, ако закъсняваш драстично, трябва да си готов на компромиси.
Когато Сет се върна, ме огледа и поклати глава:
— Още не мога да свикна с това.
Мислех, че ще се прибере да спи, но той дойде с мен в книжарницата. Кафенето към нея беше любимото му работно място. Когато влязохме в кафе книжарница „Емералд Сити“, въздъхнах облекчено — нито управителят ни Пейдж, нито Уорън, собственикът, бяха наоколо. Все пак работният ден бе започнал и без мен, и ранобудните ми колеги не ми позволиха да се промъкна незабелязано.