Не. Изглеждах безупречно. Дълга дънкова пола и моряшка блуза с голи рамене. И двете елегантни и съвършени. Гримът — безукорен. Косата ми се спускаше свободно по гърба. Изглеждах нормално. Нищо не можеше да предизвика такова внимание.
Предположих, че си въобразявам и продължих към кафенето. Сет, който работеше в любимия си ъгъл, ми кимна приветливо. Поне той се държеше нормално.
Нова бариста се суетеше около бара и когато ме видя, за малко да изтърве чашите, които държеше.
— Здравейте — заекна тя с ококорени очи, оглеждайки ме от главата до петите.
— Здрасти — отвърнах аз. Тази жена дори не ме познаваше. Защо и тя се държеше толкова странно? — Мокачино с бял шоколад.
Отне й известно време, преди да се заеме да изпълнява поръчката ми. Докато я маркираше на касата, ме попита любопитно:
— Ти си Джорджина, нали?
— Да. Защо?
— Просто съм слушала за теб — и погледна надолу.
Не каза нищо повече, само ми връчи мокачиното. Взех го, отидох при Сет и седнах срещу него. Баристата продължи да ни гледа с интерес, но веднага се обърна като улови погледа ми.
— Здрасти — поздрави ме Сет, очите и ръцете му бяха заети.
— Здрасти — отвърнах аз. — Днес всички се държат странно.
Той се огледа.
— Така ли? — веднага разпознах отнесеното състояние, в което изпадаше, когато получеше вдъхновение. Ставаше дори още по-разсеян и разпилян от обикновено. Една сукуба би трябвало да се гордее, ако има такъв ефект върху някой мъж.
— Да. Забелязваш ли нещо? Имам чувството, че всички ме зяпат.
Той поклати глава, потискайки една прозявка и се върна към писането.
— На мен всичко ми изглежда нормално. Харесва ми блузата ти. Може би е заради нея.
— Може би — промълвих, леко успокоена от комплимента, въпреки че не ми се вярваше да е така. Не исках да го разсейвам, затова станах и се протегнах. — Трябва да се връщам на работа — погледнах към бара и забелязах Анди, един от касиерите, да си купува кафе. — Ето! — изсъсках на Сет. — Видя ли това?
— Кое?
— Анди се подсмихна.
— Не е вярно.
— Направи го. Кълна се.
Когато слязох долу, в задната част на книжарницата, се разминах с Уорън. Той беше в средата на петдесетте и поразително красив. Бе собственик на книжарницата, имаше съмнителен морал и редовно спеше с мен, преди да обещая на Джером, че отново ще съблазнявам свестни мъже. С Уорън не бяхме правили секс от известно време. Предвид изобилието от порядъчни души, които прелъстявах напоследък, малко ми липсваха случайните свалки, след които нямах угризения на съвестта.
— Здравей, Джорджина — с облекчение забелязах, че поне той не ме зяпа. — Била си горе при Мортенсен, предполагам.
— Да — признах, чудейки се дали ще ми се кара, че не съм се захванала веднага за работа.
— Не е нужно да катериш стълбите. Както знаеш, имаме асансьор.
Сега аз останах с отворена уста. Разбира се, че имахме асансьор. Той работеше с ключ, беше предназначен за трудноподвижните ни клиенти, както и за транспортиране на доставките, и почти никой от нас не го използваше.
— Да, знам.
Уорън ми намигна и продължи нагоре по стълбите.
— Просто ти напомням.
Поклатих глава, върнах се на приземния етаж и поех касата, за да може Анди да излезе в обедна почивка. Отначало Джанис и Каси се държаха сковано, но с течение на времето се отпуснаха. Когато минаваха покрай мен, другите продължаваха да ме гледат учудено, и си шушукаха, когато мислеха, че не виждам.
По някое време Сет дойде да каже, че излиза по работа, но че ще се видим по-късно. Имах чувството, че Бет (която изпусна една книга) щеше да припадне.
— Добре — възкликнах аз, когато Сет си тръгна, — какво става тук?
Каси, Бет и Джанис се обърнаха смутено.
— Нищо, Джорджина, честно — и Бет пусна една усмивка, която трябваше да мине за подкупваща. Другите не казаха нищо, изглеждаха съвършено невинни, почти ангелски.