— Не мога да повярвам — казах на Сет по-късно, когато застанах в задната част на групичката ни, за да съм близо до него. Приятелите ни бяха толкова хипнотизирани от това, което ставаше на сцената, че със Сет можехме да говорим, без да привличаме внимание. — Това е… невероятно.
— Така е — съгласи се той. — Предполагам досега не е било така.
— Не. Определено не. Но се надявам да ми стане навик. Исусе.
После замълчахме, очите и ушите ни бяха пленени от групата. Докато гледахме обаче, Сет ме погали приятелски и непринудено по гърба и ме накара веднага да загубя интерес към музиката. А това определено беше нещо. Блузата, която носех, трудно можеше да се нарече блуза. Беше нещо като блестяща туника, която покриваше само предната част на тялото ми. Връзваше се зад врата и под плешките на гърба, така че всъщност той погали голата ми кожа.
Преди по-малко от седмица бях в хотелска стая с мъж, който масажира цялото ми тяло с ароматни масла; пръстите му се спускаха по тялото ми така, че ме оставиха без дъх. И все пак, кълна се, това не можеше да се сравни с усещането от пръстите на Сет върху голия ми гръб. Тялото ми се събуди и изведнъж изпитах силен копнеж. Когато върховете на пръстите му стигнаха до долната част на гърба ми, можех да различа местата, които беше докоснал и онези, които не беше, сякаш ръката му бе обгорила плътта ми. Вълшебни пръсти. Съблазняващи пръсти. Сетивата ми запулсираха гладно, жадувах да го подканя да продължи.
Когато накрая ръката му стигна до кръста ми, на ръба на дънките, прошепнах:
— Можеш да продължиш по-надолу.
— Не — отвърна той. Гласът му беше по-дрезгав от обикновено и съдържаше непознато напрежение. Но беше изпълнен и с копнеж. — Наистина не мога.
Публиката избухна в аплодисменти и настоя за бис, щом шоуто свърши. Групата с удоволствие се съгласи — няколко пъти. Това се казва издържливост.
Докато гледах как се покланят след края на песента, ме осени една идея. Казах, че отивам до тоалетната и тръгнах към гримьорната. Скрих се от всички погледи, станах невидима и се вмъкнах в стаята, все още объркана от това парещо, дразнещо усещане.
Нямаше и следа от него. Всичко в стаята изглеждаше нормално. Якета и калъфи на инструменти бяха пръснати в безпорядък по пода и беше трудно да се каже кое е повече — празните червени пластмасови чаши или препълнените пепелници. Обходих бавно помещението, взирайки се във всички ъгли, търсейки нещо — каквото и да е — което би обяснило чувството. И отново останах с празни ръце. Всичко беше тихо и спокойно. Нито човек, нито създание ме чакаха в засада, макар да бях сигурна, че усещането не бе предизвикано от нещо живо. Не приличаше и на заклинанията или омагьосаните предмети, които познавах. А и вибрациите бяха нещо по средата — наполовина осъзнати, наполовина не. Във всичко това нямаше никакъв смисъл.
Върнах се при приятелите си и видях, че се готвят да тръгват. Не можехме да спрем да говорим за шоуто. Разделихме се и се срещнахме в дома на Дъг — беше ни поканил на купон след концерта. И преди съм била на подобни събирания, но никога не бях виждала толкова хора. Бяха задръстили жилището. Алкохолът и тревата се лееха като мед и мляко, но спрях да пия след два шота — сутринта трябваше да отворя книжарницата.
В задимената декадентска атмосфера, групата се движеше из тълпата, сякаш цял живот се бяха занимавали с пиар. Говореха с всички, обаятелни и чаровни, но без да са прекалено горди или самодоволни.
По време на купона със Сет спазвахме благоприлична дистанция един от друг, за да поддържаме илюзията, че сме само приятели. Все още вярвах, че така е най-добре, но беше като да сипваш сол в отворена рана. Не стига, че не можехме да се докосваме, сега не можехме и да си говорим.
По някое време Алек дойде при мен и се опита да възобнови разговора, който водехме, когато малко преди концерта Дъг ме отпрати. Барабанистът ми подаде пластмасова чаша.
— Онзи мъж там знаеше как се прави водка гимлет — каза доволно той.
Подуших чашата. Миришеше на чиста водка. При това на евтина водка.
— Благодаря — отвърнах, държейки я буквално на една ръка разстояние.
Алек се облегна на близката стена, подпирайки се на лакът, за да създаде малко по-задушевна атмосфера между нас.
— Е, хареса ли ти концерта?
— Да. Много. Бяхте невероятни.
Той се наду от гордост.
— Благодаря. Работим наистина много. Скоро ще имаме и други големи концерти, надявам се да дойдеш да ни гледаш.