Несвързани мисли кръжаха в главата ми. Как е Обри. Дали бебето на Пейдж ще е момче или момиче. Дали Бастиен е по-близо до целта си да вкара Дана в леглото. Как, за Бога, групата на Дъг беше станала толкова добра толкова бързо.
Отворих очи два часа по-късно, без да знам какво ме е събудило. Сигурно някое от онези невидими неща, които внезапно нарушават съня ти. Все още ни обгръщаше тиха тъмнина, нямаше и следа от утрото. Бледа лунна светлина се процеждаше през прозореца, хвърляйки странни сенки около бюрото и другите мебели в спалнята. За разлика от дома ми в „Куин Ан“, тук уличното движение утихваше през нощта, така че чувах само звука от дишането ни и електрическо жужене.
После забелязах, че със Сет сме се приближили още повече един към друг. Краката ни се бяха преплели, ръцете ни притискаха тялото на другия. Мирисът му изпълни ноздрите ми. Когато очите ми свикнаха с тъмното, забелязах, че и неговите са отворени. Две бездънни езера. Той ме гледаше.
Все още леко сънена, сложих ръка на врата му, зарових пръсти в косата му и приближих лицето си към неговото. Ръката му намери малката част от гърба ми, където потничето се беше отделило от долнището на пижамата ми. Докосна кожата ми, също както на концерта, и ръката му се плъзна настрани, проследявайки извивката на ханша ми, преди да се премести на бедрото ми. Пръстите, които барабаняха силно върху компютърната клавиатура, сега бяха нежни като перце.
Очите ми не се отделиха от неговите, докато се докосвахме, и кълна се, можех да чуя сърцето ми да тупти в ушите. После, въпреки крещящия глас в замъгления ми мозък, се наведох към него и го целунах. Отначало устните ни бяха колебливи, сякаш изненадани, че сме стигнали толкова далеч. Вкусвахме се един друг бавно и внимателно. Ръката му върху задната част на бедрото ми се плъзна нагоре и мисълта, че срамежливия Сет милваше дупето ми, изпрати тръпка по цялото ми тяло. Тих вик замря в гърлото ми и докато езикът ми изследваше устните му, искайки още и още, той внезапно ме събори по гръб с настойчивост, която изненада и двама ни. Другата му ръка се пъхна под потника ми и обхвана едната ми гърда, а през боксерките му усещах, че не само ръцете и устните му искат да продължим.
После, макар и съвсем слабо, усетих и нещо друго. Леко жужене. Нежни ангелски пипала от парещо блаженство бавно преминаха през мен и ме обгърнаха. Опияняващо. По-силно от който и да е опиат, който бях опитвала. Чист живот, чиста енергия.
Беше вкусно и възбуждащо, друго измерение на физическото удоволствие, от което ни делеше само крачка. Фактът, че бях със Сет, правеше всичко дори още по-съблазнително. Ароматът му се носеше от него. Исках да се гмурна, да затворя очи и да бъда безотговорна, докато сладостта му ме изпълваше.
Но не можех. Вярно, добрите ми намерения отслабваха с всяка секунда, но още можех да се владея.
Едва.
Откъснах се от целувката му неохотно, опитвайки се да събера сили и да се отдръпна от него. Още при първия ми опит той незабавно ме пусна.
— Аз… съжалявам — казах, сядайки и закривайки лицето си с ръце. Потърках очи сякаш да се отърся от съня, в който, фигуративно казано, бях попаднала.
— Не можем… То… то започна…
— Само от една целувка.
Беше просто констатация, гласът му бе дрезгав, изпълнен с желание, съненост… и съжаление. Знаеше по-добре от повечето хора колко смъртоносна може да бъде една страстна целувка; почти го бях убила миналия път. Разбира се, тогава ситуацията беше извънредна и тъй като бях на крачка от смъртта, изсмуках повече, отколкото обикновено при една страстна целувка.
— Само от една целувка — повторих печално. Сексуалният акт не беше задължително условие един човек да се отдаде на друг. В тази игра нямаше задни вратички.
Напрегната тишина се спусна около нас и Сет също седна и отдръпна тялото си от моето. Долових искрена болка и вина, когато проговори отново.
— Съжалявам. Не знам… Мислех, че мога да се контролирам. Просто се събудих… и още не се бях разсънил… и тогава…
— Знам — прошепнах в тъмнината. — Знам. И аз съжалявам.
Пак тишина.
— Предполагам — каза той накрая — трябва да легна на дивана…
Затворих очи, чувствайки се ужасно, но знаех, че е прав. Играехме си с огъня с това целомъдрено спане. Беше истинско чудо, че нещо лошо не се беше случило по-рано. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах какво можех да му сторя. По дяволите, какво вече съм му сторила, като отнех онези капки живот от него. Седмица от живота му? Няколко дни? Дори и минута би била прекалено много.