— Ами, да… но… хм, тя си легна горе — запъна се той. — Има главоболие.
— Това не е хубаво. Пи ли нещо?
— Ъмм, да, пи.
Погледнах към джойнта. О, моля те!
Бастиен и Дана се заприказваха за нещо друго и тогава реших, че трябва да намеря курабийките. Умирах от глад. Влюбените пиленца се чуваха от дневната, така че можех да се промъкна незабелязано надолу по стълбите и да нападна кухнята, без те да разберат. Изправих се, оставих джойнта в една от баните на горния етаж и започнах да слизам крадешком. Тревата не засягаше двигателните ми способности, за разлика от алкохола, но определено ме правеше разсеяна. И ето че забравих да гледам къде стъпвам.
На третото стъпало кракът ми се подхлъзна.
Изругах, достойно за моряк, и прелетях остатъка от стълбите. Приземих се твърдо на задника си, а краката ми се извиха в неестествено положение под мен. Все пак успях да съобразя да се превърна във видима Табита, та да не си помислят Бастиен и Дана, че някой непохватен дух се е търкулнал по стълбите. Миг по-късно дойдоха тичайки.
— Какво стана? — възкликна Бастиен. Звучеше по-разстроен заради прекъсването, отколкото загрижен за здравето ми.
— Аз… спънах се…
Погледнах надолу и се опитах да наместя левия си глезен в по-удобно положение. Потръпнах. Болеше ужасно, но поне можех да го движа.
— Е — каза той рязко, — важното е, че си добре. Сигурно искаш да си ходиш и…
— Какво? — Дана го погледна невярващо. — Да я пренесем на дивана и да прегледаме крака й.
— О, не — запротестирах аз, виждайки убийствения поглед на Бастиен. — Аз… съм добре… Наистина.
С Дана обаче не можеше да се спори. Тя ме подхвана под едната ръка, а той — под другата. Докуцуках до канапето, отпускайки тежестта си само на десния крак. Когато легнах, тя запретна крачола ми над глезена и го опипа с внимателни, опитни пръсти сантиметър по сантиметър. Оценявах загрижеността и уменията й, но от мисълта, че отвратителната жена докосва крака ми, ми се повдигна. Освен това всичко, което исках, бяха курабийките. Майната му на глезена ми.
— Не изглежда счупен — заключи накрая тя. — Сигурно само е изкълчен, за твой късмет. Да му сложим лед.
Бастиен нито направи, нито каза нещо и тя отиде в кухнята. Чух да отваря чекмеджетата на фризера.
— Защо ме мразиш? — просъска той, когато останахме сами.
— Не съм виновна аз — оправдах се глупаво. — Стълбите ти са дефектни.
— Дефектен е задника ти. Единственото дефектно нещо тук е усещането ти за време. Знаеш ли колко близо бях до целта?
— Близо? Близо? Не искам да прозвучи като клише, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото да постигнеш целта си. Не мисля, че си пада по бърборещи надрусани мъже.
— Не бърборех. И няма начин да е разбрала, че съм друсан.
— О, стига. Ако беше малко по-надрусан, щеше…
Затворих уста, защото Дана се върна с леда. Коленичи до краката ми и внимателно сложи торбичката върху ранения ми глезен. Намръщих се при внезапната промяна на температурата, но ужасният студ притъпи болката.
Все още загрижена, тя огледа долната част на крака ми с онези свои проницателни очи. Отново опипа глезена ми, ръцете й леко ме докосваха. Намръщи се.
— Може да греша и да се окаже нещо по-сериозно. Не махай леда и изпий един ибупрофен. Ако не се оправиш до два дни, отиди на лекар.
— Благодаря — казах, като гледах встрани. Честно казано най-много ме притесняваше искрената й загриженост. Може би изобщо не бяхме прави за нея. Неее.
— Е — намеси се Бастиен, — коте Таби е добре, така че да отидем в кухнята за по едно кафе…
— Помниш ли какво се случи? — попита ме Дана, без да му обръща внимание.
— О… просто стъпих накриво… или стълбите са дефектни.
— Съмнявам се проблемът да е в стълбите — каза Бастиен. — Табита винаги е била непохватна, това е. В семейството се носят легенди за нея.
Дана не забеляза как вперих поглед в инкуба при последната му забележка относно непохватността ми, защото гледаше към обувките ми до вратата. Те бяха с каишки, черни и със седемсантиметров ток.
— С тях ли беше обута през деня? — отправи ми сериозен майчински поглед. — Знам колко силен е социалният натиск да влезем всички в един и същи калъп. Но, ако носиш такива обувки по цял ден, сериозно ще увредиш краката си. А и те изпращат съобщение, че не се срамуваш да…
На вратата отново се позвъни. Отначало никой не помръдна, после Бастиен се изправи, сякаш изненадан, че тази вечер нещата можеха да станат още по-зле.