Джоуди с удоволствие ми разказа за миналото си. Задавах й въпроси от време на време и тя продължаваше да разказва. Слушах я, понякога коментирах казаното и въпреки че не ми се искаше да си призная, следобедът мина много приятно. Тя беше права — градинарството не беше никак лошо, след като веднъж започнеш. Неминуемо започна да говори за КЗСЦ и бях хем изненадана, хем облекчена, когато призна, че не е много доволна.
— Искам да кажа — обясняваше тя, — аз ги подкрепям. Много. Просто понякога ми се иска да правехме нещата по малко по-различен начин.
Погледнах нагоре, доволна да си почина от ровенето в земята.
— Кои неща?
Тя стисна сладките си устни.
— Ами… например… Много време отделяме да казваме на хората какво да правят и какво да не правят. Опитваме се да направим живота им по-добър и това е хубаво. Все пак, както Дана казва, един грам профилактика струва колкото един килограм лекарство.
Пфу. Какво клише само.
— Но ми се иска и да правехме нещо за онези, които наистина имат нужда от помощ. Знаеш ли на колко много семейства в района не им достига храна? Би било чудесно да работим заедно с местните благотворителни организации за раздаване на храна, да им помагаме — особено сега, когато наближават празниците. Или пък… да помагаме на младежите да вземат умни решения. Ходила съм в приюти за момичета, които вече са тръгнали по лош път. Някои са бегълки. Други са бременни. Дана твърди, че са изгубена кауза, но…
— Ти не си съгласна? — попитах внимателно.
Тя спря да копае и се загледа невиждащо в луковицата, която държеше.
— Според мен на всеки може да бъде помогнато, но Дана… Тя е толкова умна. Тези неща ги разбира повече от мен. Имам й доверие.
— Съмнението не е лошо нещо.
— Да, сигурно. Просто, ами… тя ми е добра приятелка. — Очите й се фокусираха върху нещо, което не беше тук, нещо далечно и отминало. — Преди две години с Джак имахме проблеми. Знаеш, случва се. Няма идеална връзка.
— Да — съгласих се горчиво.
— Както и да е, тя ми помогна да го преживея. Чувствам се малко…
— Задължена?
Джоуди се замисли.
— Аз… не знам. Вероятно. Понякога не мога да я позная… може да те изненада и да ти поднесе неща, които не очакваш. Друг път… — поклати глава и се засмя нервно. — Не знам какво говоря. Тя е прекрасна. Най-невероятният човек, когото познавам. Прави толкова добрини.
След това рязко смени темата и аз не казах нищо. Заприказвахме се за по-жизнерадостни неща и скоро се смеех заедно с нея и се наслаждавах на компанията й. По едно време притичах до кухнята на Бастиен и направих горещ шоколад. Изпихме го навън, когато приключихме със саденето, докато седяхме и се възхищавахме на добре свършената работа. Въпреки първоначалното ми лошо предчувствие, бях доволна от крайния резултат.
— Виж — каза Джоуди. — Дана се прибира.
И за доказателство експлорърът на Дана спря пред съседната къща и миг по-късно самата Дана се появи. Дари ни с една от усмивките си а ла Ледената кучка.
— Изглежда приятно.
Предишната бъбривост на Джоуди сякаш се стопи.
— Табита имаше нужда от помощ в градината и аз се отзовах.
— Много мило от твоя страна.
Дана отправи на другата жена поглед, който не успях да разчета — може би на неодобрение и вероятно гняв. Пред Бастиен твърдях друго, но сега изпитах чувството, че вероятно съм ядосала Дана повече, отколкото подозирах и че наистина съм създала лошо впечатление, както той все ме обвиняваше. Очевидно Дана беше изказала гласно мнението си за мен пред Джоуди.
Гледах как през лицето на Джоуди преминаха редица емоции. Бях сигурна, че е много по-силна, отколкото показваше, и за части от секундата имах чувството, че ще й се противопостави. След като се гледаха известно време, накрая Джоуди отстъпи и отклони поглед.
Може би тогава трябваше да се усмихна предвзето и да се опитам да кажа нещо двусмислено в стила на Дана, но честно казано бях ядосана на неодобрението й. Нямаше право да постъпва така с Джоуди.
— Беше невероятно мило от нейна страна — казах рязко. — Джоуди е един от рядко срещаните наистина добри хора на този свят. Тя не само се прави на добра, но, разбира се, ти вече знаеш това.