— Искаш ли да пробваш нещо? — попитах саркастично предвид щателния му оглед.
— Винаги си имала добър вкус — вдигна черния мрежест сутиен и погледна през него, сякаш преценяваше как би ми стоял. — Но нямам представа защо купуваш такива неща. Можеш да се трансформираш.
— Уважавам интелектуалната собственост. Дизайнерът си е заслужил парите.
— Дори и да е ушито с робски труд в третия свят?
Направих гримаса.
— Хайде, да се махаме от тук.
— Къде ще ходим?
— На пиано бар.
Изненадата сякаш стопи нервността му.
— Има ли още такива?
— Да. Има два в Сиатъл.
Всъщност единият беше съвсем наблизо, на по-малко от петнайсет минути път пеш. Докато вървяхме обаче Бастиен не спря да опява за Дана. Направо ме побърка. И аз я мразех, наистина, но не можех да разбера каква е тази негова маниакална фикс идея.
За щастие пиано барът се оказа достатъчен, за да го разсее, както се и надявах. Хапнахме това-онова и си поръчахме сладникави коктейли като мартини Мидори и Секс на плажа. Междувременно двама пианисти се състезаваха да пеят всичко от Еминем до Бари Манилоу. С напредването на вечерта поръчката на песен струваше все повече и повече. Клиентите обаче ставаха все по-пияни и пияни и нямаха нищо против да плащат.
Знаех за това и бях взела доста пари. С Бастиен се забавлявахме да слушаме как пианистите изпълняват молбите ни за все по-стари и по-неизвестни песни. И двамата пеехме много хубаво. Промяната на телата, освен другите преимущества, ни позволяваше да изваем гласните си струни. Пианистите показаха удивителни познания по всичко, което поръчвахме, и към края на вечерта бяхме толкова впечатлени и пияни, че им оставихме царски бакшиш.
Преди да си тръгнем обаче Бастиен ме накара да изчакаме още една песен.
— Изръсих се с петдесетачка — каза той. — Трябва скоро да я изсвирят. Избрах я специално за теб.
— Ако е „Суперфрийк“, си тръгвам — предупредих го аз.
Той се засмя.
— Ще я познаеш като я чуеш. Напомня ми за теб и писателя ти.
И наистина, веднага разпознах песента, която глупавото му чувство за хумор му беше подсказала. Усмивката на лицето му също го потвърди. Той ме издърпа в скута си и запя силно текста на Фиона Епъл:
— Ти си истинско създание на ада — казах му и се опитах да се измъкна. — Знаеш това, нали?
— Просто наричам нещата с истинските им имена. — Той ме задържа и продължи да пее.
Когато най-накрая излязохме от бара, и двамата се смеехме и тананикахме. Минахме покрай група момичета, по-пияни и от нас. Няколко от тях открито отправиха на Бастиен подканващи погледи и аз го погледнах с очакване. Той поклати глава.
— Прекалено е лесно. Освен това предпочитам да се прибера с теб.
Изпрати ме до вкъщи, придържайки ръката ми — някога според социалните норми това беше признак за добро възпитание. Тротоарът беше хлъзгав от дъжда, който валя по-рано, и въздухът беше влажен и мразовит. Недалеч кулата Спейс нийдъл блестеше ярко над близките сгради; скоро по нея щеше да има коледни лампички. Бастиен стисна по-силно ръката ми и разсеяно обърна поглед към облачното небе, преди да погледне към мен.
— Фльор, искаш ли да знаеш защо толкова се впрягам в тази работа с Дана?
Опитах се да изтрезнея, защото заподозрях, че се задава нещо сериозно.
— Загазил съм. Много — въздъхна той. — Някога чувала ли си за демон на име Бартон?
— Не. Трябва ли?
— Може би. Работи в Чикаго. Много е на високо. Разполага с много власт. Той е от онези, които очакват служителите да му правят „услуги“.
Кимнах с разбиране. Това беше един от професионалните рискове, на който сукубите и инкубите често бяха изложени и вероятно още едно нещо, за което Сет не трябваше да научава. Като работници, така да се каже, в секс индустрията, началниците ни демони често мислеха, че няма да имаме нищо против да поемем още един „клиент“. Мнозина от тях гледаха на това като на наше задължение. Каквито и недостатъци да имаше Джером, той никога не беше искал такова нещо от мен.