— Нищо. Това е подарък.
— Нищо? — прокарах ръка по крака му. Вярвайте ми, не исках да спя с него, но трябваше да спечеля доверието му и да разбера каква е тази шибана гадост. И да, добре, исках да го видя как страда като остане без енергия. — Сигурен ли си?
Притиснах тялото си по-плътно към неговото и нежно го бутнах на леглото. Очите му се разшириха, когато легнах до него и долепих устни към врата му. Обърна лицето си към моето и аз доближих устните си до неговите, целувайки го леко точно до устата.
— Абсолютно ли си сигурен? — попитах тихо.
Дишаше тежко и прокара ръка отстрани по тялото ми, проследявайки извивката на ханша и стигайки до голия ми крак. Изглеждаше полуужасен, но навлажни устните си в очакване. Прокарах език по тях, проследих очертанията им и нежно го пъхнах в устата му. Той потисна едно стенание и ме отблъсна.
— Не… аз… Не. Не — седна разтреперан. — Не още.
И аз седнах с едно плавно и изящно движение. Преметнах косата си на едното рамо и се усмихнах плахо.
— Хайде. Искам.
— Не мога… но може би… може би по-късно ще успеем да измислим нещо.
Желание и съжаление се изписаха на лицето му и аз си отдъхнах. Хубаво беше да знам, че чарът ми още действаше и че за него не всичко беше бизнес. Може би се опитваше да ме спечели като клиент и по-късно щеше да иска нещо повече.
Добре тогава. Нямаше да дойде краят на света, ако не спях с него, а и се надявах да нямам нужда от повече дози.
— Заповядай — Алек се овладя и ми подаде бирата си.
— А?
— Хайде, опитай. Разтвори ги тук.
Погледнах блестящите червени кристали. Сякаш светеха със собствена светлина. Странното усещане пулсираше през мен и дразнеше сетивата ми на безсмъртна. Категорично нямаше да погълна съдържанието на тази торбичка. Поклатих глава.
— Не мога сега. Трябва да отида на още един купон. Обещах на приятел. Ще ги пробвам по-късно, става ли?
Не изглеждаше никак доволен.
— Искаше ми се да ги вземеш сега.
— Не може ли после?
— Може… Виж, не казвай на никого. Нямам много. Ако се разчуе, всички ще поискат. За момента ги предлагам само на специални хора.
— Аз специална ли съм? — подразних го.
Алек ми отправи дълъг, изпитателен поглед, безсрамно огледа лицето ми и начинът, по който коприната падаше по тялото ми. В очите му отново проблясна одобрение и копнеж, но се дръпна, когато се усмихнах подканващо.
— Много специална.
Успях да се измъкна от купона малко по-късно, след като Алек отново ме предупреди да запазя кристалите за себе си. Настоя и да му кажа дали ми е харесало.
— Втората доза ще ти се отрази дори още по-добре — обеща той.
Озовала се най-накрая навън, въздъхнах от облекчение в студения нощен въздух. Докато вървях към колата, пъхнах кристалите в чантата си, все още притеснена от вибрациите им. Бяха свръхестествени — това беше очевидно. Знаех, че трябва да ги занеса на някой, който може да ги идентифицира. Това обаче трябваше да почака още малко — вече беше отминал часът, в който обещах да се обадя на Сет. За щастие не чувствах кристалите, след като ги сложих в чантата. Това поне беше хубаво.
— Къде си? — попитах Сет, когато вдигна телефона.
— При Тери и Андрея. Искаш ли да дойдеш?
Да прекарам вечерта със семейството му звучеше приятно нормално след евтината поквара на Алек и купона. Всъщност в сравнение с всички други странни неща в живота ми в момента, звучеше откровено прекрасно.
Две еднакви руси лица ме посрещнаха, когато пристигнах, и два чифта устни се оформиха в съвършено „о“, когато ме видяха.
Миг по-късно Бранди се появи зад по-малките си сестри близначки.
— О, Джорджина, роклята ти е толкова хубава!
Тя избута Морган и Маккена, които още стояха в почуда. Влязох в дома на семейство Мортенсен и се озовах сред пълен хаос. Навсякъде имаше прозрачни найлони. Хартиено тиксо облепяше перваза на стената. Повечето мебели бяха преместени от дневната и набутани на купчина в коридора от другата страна. Останалите неща бяха обвити като пашкули с още найлони. Кофи за бои, ванички и четки заемаха почти цялото останало свободно пространство и всичко, включително и хората, беше нацапано с жълта боя.
— Джорджина — извика осемгодишната Кендъл и се спусна към мен. Майка и, която тъкмо влизаше в стаята, подскочи и дръпна дъщеря си.
— Не я пипай! — извика Андрея, падайки на земята. — Не и докато е с тази рокля.