Освободих се от хватката му.
— Говори каквото си искаш. Вече имам с какво да те действам. Може ли да се откъснеш за малко от работата си и да отидем да хапнем?
Оказа се, че не може, въпреки босите ми пръсти. Разочарована, накрая поръчах пица. Ядохме заедно и говорихме, но и двамата бяхме погълнати от собствените си мисли. Той беше с героите си на места, където не можех да пристъпя, а аз мислех за амброзията. Изведнъж започнах да се смея.
— Какво? — попита той изненадано.
Разказах му за амброзията и за действието й. Новината очевидно го изуми, но Сет беше имал време да свикне с невидимите свръхестествени неща, които се случваха на земята. Накрая казах, че Картър и Джером няма да оставят нещата така. Не споменах, че аз трябва да изиграя голяма (и вероятно опасна) роля в цялата история. Ето че отново криех нещо от него, но нямаше смисъл да го тревожа — така или иначе не знаех нищо конкретно.
— Разсмях се, защото си представих какво ще стане, ако вземеш амброзия.
— И какво е толкова смешно? Може да надраскам цяла книга за седмица.
— Да, но никога повече няма да те видя. Ще спреш да се къпеш и да се постригваш. Косата ти ще стигне до кръста, брадата ти — също, ще седиш приведен в тъмното и ще се разложиш в тениската ти с надпис „Пънки брюстър“.
— Не е смешно. Това са плановете ми за пенсия. А и ако ще нося една тениска следващите петдесет години, то тя ще бъде с надпис „Флаш Гордън“. — Чертите му се изкривиха в гримаса, докато дъвчеше. — Цялата идея, че проблемът на Дъг е следствие от „вълшебни“ стимуланти… — той поклати глава. — Това е лудост. Направо е страховито. Те ще му помогнат ли?
— Да, ако могат. Най-вече Картър.
— Имаш му голямо доверие. Малко е иронично, предвид обстоятелствата.
Сигурно бе така. Отново това беше ново за мен. Започнах да осъзнавам нещо — въпреки че аз бях в отбора на Джером, напоследък Картър беше на моя страна. Усмихнах се на Сет.
— Ами ако не можеш да вярваш на ангел, на кого тогава?
След вечеря музата отново го призова и аз го оставих — не можех да се боря с нея. Зачудих се дали Сет би излизал с някой, който не харесва книгите му. Малко жени можеха да преглътнат такава конкуренция. Понякога и на мен ми беше трудно да я преглътна. Сякаш не бе достатъчно, че Сет не си падаше по по-енергичните занимания, като танците например. Сега бях лишена и от дреболиите, които ми се подхвърляха от време на време.
Със съзнанието, че ме е пренебрегнал заради по-висши цели, се върнах към сортирането на книгите и това ми позволи донякъде да забравя проблемите с Алек и да спра да се чудя как ще намеря онзи изискан тип. Беше почти невъзможно да открия Дъг вечерта, но щяхме да се видим на работа утре. Веднъж беше предложил да ми даде номера на Алек; надявах се и сега да бъде така услужлив.
Довърших каталогизирането и подреждането на книгите към два сутринта. Накрая всички книги бяха по лавиците в кабинета или в дневната и всички бяха подредени по жанр и автор — достойно за стандартите на „Емералд Сити“. В кабинета вече имаше място за бюро.
В спалнята Сет все още пишеше в тъмното, само на светлината на монитора. Целунах го по бузата още веднъж и заспах в леглото му изтощена.
Събудих се часове по-късно, когато някой целуна мен по бузата.
— Здрасти — промърморих сънено и се опитах да издърпам Сет в леглото при мен. — Навеждаш ме на шантави идеи.
Той се наведе и залепи една целувка на носа ми. Сутрешното слънце озаряваше медните кичури в рошавата му коса, която хвърляше обичайната сянка върху лицето му. Гледаше ме нежно, чувствените му устни се усмихваха.
— Подредила си книгите ми. Всичките.
— Трябваше. За Бога, ако някой в „Емералд Сити“ беше разбрал, че не съм го направила досега, щяха да ме уволнят.
Сви се до мен и ме прегърна с една ръка.
— Прекалено си добра за мен, Тетида. Понякога съм такъв идиот.
— Спри да се подиграваш на любимия ми писател, че ще те набия.
— Говоря сериозно. Губил съм момичета заради много по-дребни неща от снощното ми изпълнение.
— Не беше толкова лошо. Държал си се и по-зле. — Надигнах се леко. — Колко приятелки си имал досега?
Бръчици от смях се появиха около очите му и така беше дори още по-сладък.
— Всичко беше, за да имам материал за книгите, кълна се.
Каква ирония — осъзнах аз — накрая пак се оказах обвързана с човек на изкуството. Преди много време съпругът ми понякога обичаше музиката повече и от мен. Обичах го именно заради тази негова страст, но я и мразех. Подобни сценарии често се повтаряха сред смъртните през вековете.