— Как се получи главата? — попитах и разроших още повече косата му.
— Добре. Дори чудесно. — Погледна ме нежно и леко смутено. — Би ли искала… Би ли искала да ти дам да четеш черновата, докато работя по нея? Да видиш как върви?
Замръзнах като осъзнах колко ценен подарък ми поднасяше. Веднъж Сет беше казал, че никога не би позволил на някого да чете първите чернови. Не искаше някой да повлияе на собствените му мисли. Едва след като завършеше ръкописа и беше сигурен, че е постигнал съвършенство, позволяваше на издателската хайка да го погледне. Предложението му ме развълнува и трогна.
— Не — казах нежно с усмивка. — Но ти благодаря. Не искам да нарушавам нормалния ти цикъл на работа. Може би… може би ще го прочета, когато си почти готов да изпратиш ръкописа.
Кимна и отвърна на усмивката ми. Нещо премина между нас, но то нямаше нищо общо нито с ръкописа, нито с подреждането на книги, макар и да беше породено от тях.
— Заповядай — каза той и се изправи. Обърна се към близкия стол и вдигна поднос, който дори не бях забелязала. — Понеже ме нахрани снощи…
Погледнах към подноса в скута ми. Палачинки — усмихнати личица — с кленов сироп. Хубаво силно кафе. Дори малка ваза с две стръкчета лилави ириси. Сет си падаше по лилавите цветя. Докоснах едното кадифено венчелистче.
— Не си ги взел от кухнята. Трябва да си станал много рано, за да ги купиш.
Той поклати смутено глава.
— Изобщо не съм лягал.
Не се изненадах, когато Сет легна до мен и заспа, докато аз ядях палачинките. Довърших изключителната закуска, измих чиниите и тръгнах за работа, но му оставих бележка да ми се обади по-късно.
Бях толкова свикнала с отсъствието на Пейдж и Уорън от книжарницата, че сякаш те вече не работеха там. Когато пристигнах, намерих Дъг и както се надявах, той наистина ми даде номера на Алек, но не и без да се посмее за моя сметка.
Обадих се на Алек в обедната почивка, не бях сигурна дали ще си е вкъщи. Беше там и звучеше повече от доволен да ме чуе. Да, да, разбира се, че ще ми даде. Много се радвал, че ми е харесало. Продиктува ми адреса на заведението, в което щял да бъде и ми каза да мина след работа.
Пристигнах пет минути след като смяната ми свърши. Заведението беше съвсем обикновено, в него нямаше нищо тъмно или злокобно. Изобщо не приличаше на стереотипното заведение за наркосделки. Забелязах Алек на една маса отзад, но с него имаше някого. Не исках да ги прекъсвам и се наредих на опашка, за да си взема мокачино.
Приятелят на Алек беше млад мъж, по-млад и от него, бих казала на около осемнайсет. Красив. Беше прибрал гъстата си тъмноруса коса на опашка в основата на врата, а лицето му беше с правилни и волеви черти. Когато се усмихна на някакъв коментар на Алек, видях идеално бели зъби на фона на загорялата му кожа. Сигурно скоро щеше да се появи по рекламите на „Абъркромби & Фич“.
Или пък може би не, тъй като очевидно пропиляваше живота си. Алек протегна ръка към джоба си и му даде една от прословутите торбички. Щастие и облекчение засияха на златното лице на момчето и той стана (ако изобщо беше възможно) дори още по-привлекателен. После си тръгна. Ядосано сграбчих чашата си, дръпнах стола, на който беше седяло момчето, и се насилих да изглеждам весела.
— Здрасти — поздрави ме Алек, явно в добро настроение. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Много си секси, както винаги.
— Благодаря. Как върви?
— Страхотно. Прекрасен ден — наведе се той към мен и се усмихна широко. — Е, какво мислиш?
Поставих чашата на масата и си придадох захласнато изражение на малко момиченце.
— Беше прав… Просто невероятно. Сякаш бе… — реших, че ще е по-добре да замълча, отколкото да търся думи за нещо, което не бях изпитала.
Той с удоволствие ми подсказа.
— По-добро от всичко? Сякаш най-накрая си намерила себе си?
— Да — казах, останала без дъх. — Ти… трябва да ми дадеш още.
— Добре. — Ръката му посегна към вълшебния джоб. Една от смъртоносните торбички се появи и гадното усещане отново пропълзя по гръбнака ми. Задържа кристалите далеч от мен, за да ме подразни. — Знаеш ли, колкото повече взимаш, толкова по-хубаво става. Готова ли си за това?