— Жозефин — извика някой зад мен. Обърнах се и видях друга танцьорка, една специална моя приятелка на име Доминик.
— Здравей — отвърнах, усмихвайки се. — Чака ме много интересен клиент, за когото трябва да се приготвя… — мрачното й изражение ме накара да спра. — Какво има?
Доминик беше дребна и руса, приличаше малко на изоставено дете и изглеждаше сякаш не се хранеше достатъчно. Но това беше нормално. Никой с тази професия не се хранеше достатъчно.
— Жозефин — промълви тя, сините й очи бяха широко отворени. — Трябва ми помощта ти. Мисля… че съм бременна.
Замръзнах.
— Сигурна ли си?
— Да. Аз… не знам какво да правя. Тази работа ми трябва. Знаеш, че е така.
Кимнах. От кулисите Жан, мъжът, който вземаше дял от печалбите ни, ми изкрещя да побързам да отида при младежа. Прегърнах набързо Доминик.
— Трябва да се погрижа за този клиент. Ще те намеря по-късно, става ли? Ще измислим нещо.
Но така и не я потърсих. Младежът, Етиен, се оказа очарователен. Беше много по-млад от привидната ми възраст и беше сгоден. Разкъсваше се от мисли за секса. Част от него чувстваше, че трябва да се запази за булката си, друга искаше да знае какво да прави през първата брачна нощ. Точно тази част победи — частта, която го вкара в леглото ми; а аз получих бонус за морална поквара плюс източване на енергия.
Ненавиждаше и начина ми на живот, и влиянието ми върху него самия, но това не му пречеше да се връща всяка вечер през следващите няколко седмици.
— Мразя те за това — каза ми един ден след като бяхме заедно. Изтегна се на чаршафите, изпотен и отпуснат след секса. Бях застанала до леглото и се обличах, а той ме гледаше. — Омъжи се за мен.
Засмях се високо и преметнах коса зад едното си рамо, тогава косата ми беше къдрава и с цвят на мед.
Той се ядоса. Тъмният цвят на очите и косата му му придаваха постоянно замислен вид.
— Смешно ли ти е?
— Смешното е, че в един миг ме мразиш, а в друг ме обичаш — усмихнах се, докато пристягах бельото си. — Сигурно има много такива бракове.
— Не всичко е шега — каза той.
— Може би — съгласих се. — Но това е доста забавно.
— Отказваш ли ми?
Мушнах глава през роклята.
— Разбира се. Нямаш представа какво ми предлагаш. Това е абсурдно.
— Понякога се отнасяш с мен като с дете — заяви той и леко се надигна. — Не си много по-възрастна от мен. Нямаш право да се държиш толкова зряло… най-вече защото си…
Усмихнах му се.
— Курва? — Имаше благоприличието да изглежда засрамен. — И това, скъпи, е проблемът. Въпросът не е само, че ще скандализираме семейството ти. Дори и да се оженим, ти никога няма да го преглътнеш. Ще живееш до края на брака ни — който сигурно няма да продължи дълго — с натрапчивата мисъл за всички мъже, с които съм била. Ще се чудиш дали някой не е бил по-добър от теб. Ще се чудиш дали с тях не съм правила неща, които за теб са нови и непознати.
Той се изправи ядосано и навлече панталона си.
— Мислех, че ще си ми благодарна.
— Поласкана съм — казах студено, — но нищо повече.
Не беше съвсем вярно. Истината бе, че въпреки младостта и рязката смяна на настроенията му, харесвах Етиен. Много. Имаше нещо у него, което ме привличаше. Може би защото цялата тази емоционалност и гордост идваше от артистичната му натура. Хобито му беше да рисува. Ето още една проява на манията ми към мъже на изкуството. За щастие по онова време имах достатъчно разум да не се обвързвам с хора.
— Иска ми се да можехме да избираме кого да обичаме — каза горчиво той. — Нямаше да избера теб. У теб има нещо, което ме привлича и не мога да му устоя.
— Съжалявам — отвърнах нежно, изненадана от лекото пробождане в сърцето. — Само почакай да се ожениш. Съпругата ти ще те накара да ме забравиш.
— Не. Тя не може да се сравни с теб.
— Обикновена ли е? — държах се егоистично може би, но често чувах такива неща.
— Скучна — отговори той.
После се чу смразяващ кръвта писък. Писък, изпълнен с ужас. Забравих за Етиен и изхвърчах от малката усойна стая. Изтичах в дъното на коридора до събралите се хора и източникът на крясъците.
Беше Доминик. Беше просната на един тесен сламеник, цялата в кръв.
— Господи! — задъхах се и коленичих до нея. — Какво се е случило?
Но вече знаех отговора. Не беше нужно да слушам обясненията на една от другите танцьорки. Не бях откликнала на молбата й за помощ от преди две седмици, тъй като бях заета със собствения си шеметен романс. Затова и тя сама беше потърсила решението, на което много жени от нисшата класа се спираха. За съжаление, в онези дни нямаше техника и инструментите не се стерилизираха. Абортът беше опасна и често смъртоносна процедура.