— Господи — казах отново. Винаги съм изпитвала нужда да призовавам създателя ни, въпреки че на теория се бях отрекла от него.
Стиснах ръката й, не знаех какво да правя. Полуоблеченият Етиен се появи сред насъбралите се хора. Погледнах го отчаяно.
— Трябва да доведеш лекар. Моля те.
Въпреки че нараних гордостта му като го отхвърлих, в този момент не можеше да ми откаже. Видях го да тръгва, но Бастиен го хвана за ръката.
— Не, вече няма смисъл. — А на мен каза: — Тя е мъртва, Фльор.
Погледнах младото лице на Доминик. Кожата й беше бледа, очите й — празни и втренчени в нищото. Знаех, че трябва да ги затворя, но изведнъж не исках да я докосвам. Пуснах ръката й, бавно отстъпих и вперих ужасено очи в нея.
Определено не за пръв път виждах труп, но този път нещо, за което никога не се бях замисляла, ме порази с шокираща яснота. В един миг беше там, в следващия я нямаше. Разликата беше един удар на сърцето.
Мирисът на смърт увисна във въздуха, обрисувайки ужасната истина за хората. Колко кратък беше животът им. И крехък. Бяха като хартиени кукли сред нас, превръщаха се в пепел само за едно мигване. Колко пъти бях виждала хора да се раждат и да умират за едно хилядолетие? Колко пъти бях гледала как преминават от пеленачета до умиращи старци. Мирисът на смъртта. Тя сякаш щеше да ни погълне. Как така никой не я усещаше? Мразех я… и се страхувах от нея. Имах чувството, че се задушавам и отстъпих още назад.
И Бастиен, и Етиен се протегнаха към мен в несръчен опит да ме успокоят, но аз не исках утехата им. Доминик, едва излязла от детството, кървеше до смърт пред очите ми. Колко крехки бяха хората. Трябваше да се махна, преди да ми прилошее. Обърнах гръб на онези, които искаха да ме утешат, и избягах.
— Колко крехки са хората — прошепнах на Дъг.
Чувството, което бушуваше у мен там, край леглото му, не беше мъка или отчаяние. Беше гняв. Нажежен до бяло гняв. Хората бяха крехки, но някои от тях бяха под моя закрила. Дори и да беше глупаво от моя страна, не можех да загърбя задълженията си. Дъг беше един от моите хора. И някой беше скъсил още повече краткия му живот.
Изправих се, стиснах за последно ръката му и излязох от стаята. Шокираните погледи на Кори, Мин и Уайът говореха, че изглеждам страховито. После забелязах нещо и натиснах копчето за пауза на праведния ми гняв.
— Къде е Сет?
— Каза, че трябва да тръгва — отвърна Кори. — Остави ти това.
Подаде ми лист хартия с нечетливия почерк на Сет.
„Тетида, ще говорим по-късно.“
Втренчих се в бележката и изведнъж престанах да чувствам. Вцепених се. Съзнанието ми не ми позволяваше да мисля за Сет. Смачках листа, взех си довиждане с групата и си тръгнах от болницата. Когато стигнах фоайето, извадих телефона и набрах един номер.
— Алек? Джорджина е.
— Здрасти, Джорджина — долових тревожна нотка в гласа му. Прозвуча почти отчаяно.
— Беше прав — започнах с надеждата, че и аз звуча отчаяно. — Беше прав. Трябва ми още. Веднага. Тази вечер. Ще може ли?
— Да — каза той. В гласа му ясно долових облекчение. — Разбира се, че може.
Незабавно уговорихме мястото на срещата. Не беше прекалено рано. Бях в емоционален ад последните двайсет и четири часа и смятах да си го изкарам на Алек. Не можех да чакам. Това, че той изглеждаше въодушевен да ме види, беше просто черешката на тортата.
— О, Джорджина? — попита той, малко преди да затвори.
— Да?
Гласът му беше странен, не можех да разбера какви чувства се криеха зад него.
— Нямаш представа колко се радвам, че се обади.
Глава 19
Къщата на дилъра беше разположена встрани от пътя — като всички зловещи къщи, предполагам. Като изключим предубежденията ми обаче, тя изобщо не изглеждаше зловеща. Беше голяма и скъпа, простираше се върху красива, добре поддържана морава, която се виждаше и през нощта. В регион, където зелените площи бяха кът, това беше знак, че са валяли пари. За разлика от дома на Бастиен, наблизо нямаше любопитни съседи. Къщата беше от много висока класа и нямаше как да е в някакъв квартал на предградията.