— Много съществен въпрос — каза председателят. — Друго нещо си е, ако мирът на онази планета би настъпил след продължителни намеци за взаимно и всеобщо изтърбушване. Или поне след една хубавичка водородно-кобалтова война… Тази е вашата мисъл, ако не се лъжа?
— Да, естествено — каза мрачният мъж, като потисна една въздишка. — Но станалото, станало… Важното в случая е, че Ганей, вместо да осъзнае вината си, и след като Четвъртата планета се върна към своята фикс-идея за вечен мир, си позволи да възкликне: „Ех, да беше тъй и на нашето мило земно кълбо!“ С което за лишен път оскърби кълбото и неговите жители.
— Извинете — каза председателят. — Вие на два-три пъти произнесохте латински думички. Да не би да сте филолог?
— Не, философ съм — отвърна гордо мрачният мъж. — И се надявам, че Ганей ще понесе тежко, но заслужено наказание.
Главата на човека, който нямаше какво да каже, се тресеше от кимане.
През цялото време, докато философът даваше своите показания, председателят на Комисията не изпущаше от очи Ганей. Той се взираше в лицето на обвиняемия, оглеждаше дребната му фигура от нозете до чорлавия перчем и обратно, спираше поглед ту на изкривения възел на вратовръзката му, ту на смачкания и недотам чист панталон. Председателят очевидно се опитваше да си състави мнение за бившия астробиолог и изглежда, че успя в това, защото в същия миг, когато мрачният мъж призна, че е философ, напрежението в погледа му изчезна.
Ганей разбра, че идва неговият ред, и скри бележника си.
— Гражданино Ганей — каза председателят. — Чухте обвиненията, отправени срещу вас. Те са твърде сериозни, за да не кажа нещо повече. Съветвам ви да помислите добре, преди да отговорите… Признавате ли се за виновен?
Ганей смутено се огледа. Колегите му космонавти се отвърнаха.
Той повдигна панталона си и рече тихо:
— Не знам…
— Не знаете дали сте виновен!? — изуми се председателят. — Това е много интересно, ала не може да ви спаси от по-определен отговор.
— Тук ми е слабото място — каза Ганей с известно запъване. — Винаги ми е било трудно да давам определени отговори… Докато слушах колегите си „Паранойя“, аз чувствувах вината си. Но щом настъпваше пауза, това чувство се изпаряваше. Даже започвах да си въобразявам, че виновни са колегите…
Председателят безпомощно разтвори ръце. Цялата тричленка примига ритмично няколко пъти. Мрачният мъж стана още по-мрачен.
— Добре — каза председателят. — Да допуснем, че паузите са ви навеждали на по-правилни чувства. Какви са тогава мотивите на тия чувства?
— Нямам мотиви — отвърна Ганей. — Всичко, което се каза тук, е самата истина.
— Да е имало някакво съперничество между вас и колегите ви? Например по повод на космотелеграфистката?
— О, не. Те всички са твърде съзнателни, за да се отдават на любов по време на служба. Целият екипаж на „Паранойя“ се отличаваше с това качество.
— С изключение на вас?
— С изключение на мен — кимна тъжно Ганей. — Какво ли не правех, за да спазя устава за вътрешния ред. Понякога даже се връзвах за кревата с цел да обуздая някои пориви… Но тогава за зла чест идваше Майя и ме развързваше.
— Това не е оправдание — забеляза сурово председателят. — Вярвам, че поне сте си взели поука от грешките и ако ви се случи да полетите още веднъж в Космоса…
— Боя се, че ще бъда същият — сведе поглед Ганей.
Председателят бутна шлема си още по-назад. Всички очакваха металическата шапка да издрънчи на пода, но това не се случи.
— Все пак признавате ли се за виновен, или не?
— Не знам — каза тихо Ганей. — Когато застана на мястото на колегите — да, признавам се. Завърна ли се на собственото си място — не. В тия работи аз винаги се обърквам. Не мога да изляза от своята кожа и в същото време съзнавам, че всеки си има кожа, в която се чувствува най-добре… Какво могат да ми възразят на това? Че тяхната кожа е по-сполучливо стъкмена от моята. Но същото мога и аз да кажа.
— Такъв релативизъм не ми се нрави — рече председателят. — От гледище на безконечната еволюция на Вселената може би той е оправдан. Но ние все пак трябва да вземем някакво решение… Кажете по-добре, как виждате причините на вашите недоразумения?
— Не ги виждам — сви рамене Ганей. — Просто мисля си, че колегите трябваше да ме понасят, както аз ги понасях.
— Ха! — рече Командира.
— Ето, сами виждате — каза Ганей. — Командира на „Паранойя“ рече „ха“. Неговото „ха“ по смисъл и последици всякога се е отличавало коренно от моето „ха“. Да не говорим за интонацията… Така бе и с останалата терминология. Щиглеца например аз го наричах пойна птичка, а той — пернато или жив инвентар. Когато аз казвах равенство, той разбираше субординация. За мен Майя е прелестна шатенка, за него — телеграфистка с непозволено държане. По такъв начин ние често говорехме за различни неща, а си въобразявахме, че говорим за едно и също нещо или обратно. Може би тук е коренът на злото?