Емилио Салгари
Тронът на фараона
1. Пророчеството на Оунис
Виолетова мъгла, предвестница на нощта, се издигаше на изток, като все повече се сгъстяваше и обхващаше все по-голямо пространство. А западът още гореше от огнения пурпур на залеза и слънцето — като грамадна нажежена топка — се готвеше да напусне земята, почти допирайки се с края си до вълнистата линия на хоризонта.
На самия бряг на Нил, облегнал гръб на тихо полюляваща се палма, с устремен, замислен и мечтателен поглед стоеше млад човек, облечен, както са се обличали преди пет хиляди години почти всички египтяни, непринадлежащи към знатен род. Стройното му силно тяло бе облечено в проста риза от платно, което се спущаше под коленете в меки и красиви дипли, в талията пристегната с широк платнен пояс. На гордата му глава имаше триъгълна кърпа с цветни краища, която се свързваше на челото с помощта на тънки ремъчета. Краищата на тази кърпа падаха върху плещите.
От пръв поглед се хвърляше в очи, че той, въпреки младостта си, беше закален и силен като истински воин и от всичките му движения лъхаше грация. В мечтателните черни очи гореше огън, който показваше, че душата на юношата е пълна с бурни страсти, с неукротима енергия и с презрение към опасността. С огнен поглед, позамъглен от красива тъга, юношата гледаше Нил, който тихо и плавно полюляваше край него могъщите си води, а устните му шепнеха отривисто:
— Ще ми я върне ли Нил? Ще я видя ли отново? Или завинаги, завинаги тя си отиде оттук? Кого покровителствуват боговете — набожните ли? Или само своите потомци — фараоните? Нима за тях не съществуват простосмъртните, в чиито гърди не тече кръвта на фараоните? Но тогава защо съществува цялото останало човечество, отритнато от боговете?
С дълбока въздишка той повдигна глава, устреми очи в потъмнялото небе, върху чийто свод тук и там вече бяха почнали да блестят с кротката си светлина вечерни звезди. Сетне неговият поглед се наведе, като се плъзна към запад, дето бързо бледнееше разсейващата се светлина на догарящата вечерна заря.
— Трябва да си тръгвам! — каза той тъжно. — Трябва, трябва! Оунис ще се безпокои за мене. Навярно той и сега броди край гората и ме търси.
Като хвърли още един прощален поглед върху струите на могъщия поток, юношата се обърна и направи две-три крачни, сетне се спря. Неговият орлов поглед беше забелязал, че между стъблата на рядката трева в подножието на палмата, която се намираше малко настрана, блесна нещо като слаба искра от огън.
Като мълния се спусна той нататък и с трепереща ръка сграбчи блестящия предмет при това от устните му се изтръгна полузаглушен вик на учудване, граничещ с уплаха. Когато се изправи, в ръката му лежеше скъпоценно украшение със странна форма, изобразяващо излята от злато и украсена с великолепен ярък емайл змия, като че готова да се нахвърли върху врага.
— Символът на правото на живот или смърт: уреус! — извика юношата.
По развълнуваното му лице премина лека бледност, сетне това лице порозовя, очите като приковани непрекъснато съзерцаваха уреуса, а ръцете леко трепереха.
— Да, уреус, няма никакво съмнение златният уреус, украшение, което имат право да носят само членовете от семейството на фараона и сам господарят на Египет. Колко пъти Оунис ме е учил да познавам това изображение, което украсява статуите на покойните царе на Египет и техните гробници в подземията на Некропол! Аз не мога да се излъжа. Но ако това е уреус, то… то кой го е изгубил тук? Тази ли, която аз спасих на този бряг от хищния крокодил миг преди да я разкъса?
Той потърка очите си, като че искаше да премахне мъглата, която ги застилаше. На високото прекрасно чело се появиха капчици студена пот.
— Помня, помня — бъбреше той с глух, развълнуван глас. — Аз видях това украшение: то блестеше на челото на девойката, полускрито в косите й, когато я извлякох от водата и я изнесох на брега.
— Аз съм безумец! — си каза той след минутно мълчание. — Аз съм истински безумец! Как се осмелих да погледна нея, тази, която не е простосмъртна, а една от богините, едно чудно небесно видение? И все пак… Все пак погледът и обгори крилете на душата ми, изгори сърцето ми и сега завинаги е изгубено спокойствието ми. Аз искам… да умра! Или… или отново да я видя, да дишам с нея един въздух, да се опивам от музиката на гласа й, да съзнавам, че тя ми е близка И че може би тя мисли за мене, както аз мисля за нея! Безумие! Безумие! О, богове, колко съм нещастен!
С колебливи крачки юношата тръгна към малката горичка от пресни палми, зад която смътно се рисуваха очертанията на постройка със странна форма, зад която се открояваха надгробни паметници, пирамиди от средна величина и полуразрушени колони на отдавна изоставени храмове.