— Фиц. Фиц. Как можа да умреш и да ме оставиш сама? Не биваше да се случи така, трябваше да тръгнеш след мен и да ме откриеш, за да ти простя. Ти трябваше да запалиш тези свещи за мен.
Думите й бяха прекъснати от силно изхлипване, сякаш от непоносима болка, примесена с отчаяно сдържан страх.
— Всичко ще се оправи — прошепна си Моли. — Всичко ще се оправи. Всъщност може би трябваше да се случи точно така.
Макар и в съня на Умението ми, сърцето ми се сви. Вперих очи в Моли, застанала край огнището на колибата. Навън бушуваше есенна буря. Тя се вкопчи в ръба на масата и се наведе над нея. Беше само по нощница и косата й бе мокра от пот. Пред ужасения ми поглед Моли отново изхлипа и после извика. Това не беше крясък, не, а измъчен стон, сякаш само за толкова й стигаха силите. След малко се поизправи и леко постави ръце върху корема си. Зави ми се свят, когато видях колко е голям. Бременна!
Наистина беше бременна.
Ако бе възможно да изгубя съзнание насън, струва ми се, че щях да изпадна в несвяст. Мислите ми запрепускаха и всички думи, които Моли ми беше казала на раздяла, придобиха ново значение. Спомних си деня, в който ме бе попитала какво ще направя, ако тя носи моето дете. Беше имала предвид бебето, бе ме напуснала заради него, беше го поставила над всичко в живота си. Не друг мъж. Нашето дете. Бе заминала, за да защити детето ни. И не ми го беше казала, защото се бе опасявала, че няма да тръгна с нея. По-добре да не пита, отколкото да получи отказ.
И беше имала право. Нямаше да тръгна. В Бъкип се бяха случили твърде много неща и дългът към моя крал не ми оставяше избор. Тя бе имала право да ме напусне. И тъкмо в неин стил беше да вземе решението сама. Колкото и да бе глупаво, това дотолкова беше в стила й, че ми се прииска да я прегърна.
Внезапно Моли отново стисна ръба на масата и очите й се разшириха в безмълвен вик от силата, която напираше в нея.
Тя бе сама. И ме смяташе за мъртъв. И щеше сама да роди детето в тази брулена от вихрите колиба.
Пресегнах се към нея, като виках „Моли, Моли“, ала сега вниманието й беше насочено навътре към самата нея и тя се вслушваше в своето тяло. Изведнъж разбрах яда на Искрен в онези моменти, когато не можеше да ме накара да го чуя, а отчаяно трябваше да се свърже с мен.
Ненадейно вратата се отвори и в колибата нахлу бурен вятър и капки студен дъжд. Моли вдигна очи.
— Бърич — задъхано попита тя. Гласът й бе изпълнен с надежда.
Отново ме обзе удивление, бързо заменено от нейната благодарност и облекчение, когато видя на прага мургавото му лице.
— Аз съм. Измокрих се до кости. Не успях да ти намеря сухи ябълки, каквото и да предлагах. Градските складове са празни. Надявам се, че брашното не се е намокрило. Щях да се прибера по-рано, но тази буря… — Докато говореше, той влезе в стаята; носеше чувал, преметнат на рамо. По лицето му се стичаха дъждовни капки, от плаща му течеше вода.
— Започва се — отчаяно му каза Моли.
Бърич пусна чувала на пода, затвори вратата и я заключи.
— Какво? — Попита той, като избърса дъжда от очите си и отметна мократа коса от челото си.
— Раждането. — Гласът й прозвуча странно спокоен.
Бърич за миг я изгледа неразбиращо.
— Не — твърдо отвърна той. — Нали го пресметнахме. Ти го пресметна. Не може да започва сега. — Говореше почти гневно, толкова отчаяно искаше да е прав. — Още петнайсетина дни, може би повече. Днес говорих с акушерката и уредих всичко. Каза, че скоро щяла да дойде да те види…
Моли отново се вкопчи в ръба на масата и думите му заглъхнаха. Тя се напрегна и разтвори устни. Бърич стоеше като вцепенен. Никога не го бях виждал толкова блед.
— Да отида ли в селото да я доведа — тихо попита той.
Чуваше се звук от вода, шуртяща върху грубия дъсчен под. Сякаш измина цяла вечност, докато Моли се овладее.
— Мисля, че няма време.
Бърич продължаваше да не помръдва от мястото си, сякаш тя бе някакво непредсказуемо животно.
— Не трябва ли да легнеш — неуверено попита той.
— Опитах. Болките са още по-непоносими. Карат ме да крещя.
Бърич кимна като марионетка.
— Тогава сигурно трябва да останеш права. Разбира се.
Моли го погледна умолително.
— Не може да е чак толкова по-различно — задъхано промълви тя. — От раждане на жребче или теле…
Бърич толкова се бе ококорил, че виждах бялото на очите му. После безмълвно поклати глава.