— Но, Бърич… няма кой друг да ми помогне. А аз… — Думите й внезапно преминаха във вик. Тя се наведе напред, опря чело в ръба на масата и издаде тих стон, изпълнен със страх и болка.
Ужасът й най-после стигна до него. Той тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.
— Да. Права си, не може да е чак толкова по-различно. Не може. Стотици пъти съм го правил. Абсолютно същото е, убеден съм. Добре. Я да видим сега. Всичко ще е наред, само да… хм… — Той смъкна плаща си и го остави да се свлече на пода. Припряно отметна мократа коса от лицето си и приклекна до Моли. — Дай да те опипам — каза Бърич и тя кимна.
Уверените му ръце се озоваха върху корема й и внимателно, но решително започнаха да го галят, както го бях виждал да прави с кобилите.
— Още малко, още съвсем малко — успокои я Бърич. — Почти е излязло. — Изведнъж бе възвърнал хладнокръвието си и спокойният му глас окуражи Моли. Контракциите пак започнаха и той продължи да я гали. — Ей сега, ей сегичка… — Безброй пъти го бях чувал да изрича тези думи в бъкипската конюшня. В промеждутъците на пристъпите Бърич възобновяваше масажа си, като през цялото време тихо й говореше, казваше й, че е добро момиче, силно момиче, хубаво момиче, което щяло да роди чудесно бебе. Съмнявам се, че смисълът на думите му стигаше до някой от двамата. По някое време той се изправи, отиде да донесе одеяло и го сгъна на пода до себе си. После, без да изрича неловки извинения, повдигна нощницата й и Моли се вкопчи в ръба на масата. Мускулите й се напрегнаха и тя изкрещя. — Давай, давай — насърчаваше я Бърич, — ето, още малко, точно така, я да видим кой е дошъл при нас?
И детето се озова в ръцете му, главичката му в едната груба, мазолеста длан, телцето му в другата, и Бърич рязко седна на пода със смаяно изражение, сякаш никога не беше виждал такова нещо. Женските приказки, които бях слушал, ме бяха накарали да очаквам часове на писъци и кървави локви. Ала по бебето, което гледаше Бърич със спокойните си сини очи, почти нямаше кръв. Сивкавата пъпна връв, която се виеше от корема му, изглеждаше прекалено дебела в сравнение с мъничките му ръчички и крачета. Ако не се броеше тежкото дишане на Моли, в колибата се бе възцарило пълно мълчание.
Сетне:
— Добре ли е — попита Моли. Гласът й трепереше. — Защо не плаче?
— Добре е — тихо отвърна Бърич. — Добре е. И каквато е хубавица, за какво да плаче? — И замълча, като омагьосан вперил поглед в детето. Накрая неохотно го остави на одеялото и го зави с единия му край. — Остава ти още малко работа, момичето ми — навъсено рече той на Моли.
Поколеба се за миг, после преряза пъпната връв с ножа си, уви бебето в чиста пелена и го даде на Моли, която мигом го разви. Докато Бърич разтребваше стаята, тя разгледа детето си, като възкликваше при вида на лъскавата му черна коса, мъничките му пръстчета със съвършени нокти, изящните му ушички. После и той направи същото, докато държеше бебето и стоеше с гръб към Моли, която си обличаше чиста нощница.
Никога не го бях виждал толкова напрегнато да се взира в някое новородено жребче или кутре.
— Ще имаш челото на Рицарин — тихо рече Бърич на детето, усмихна му се и го докосна с показалец по бузата. То леко помръдна главичка.
Моли седна до огъня и той й подаде дъщеря й, но когато тя я повдигна към гърдите си, Бърич приклекна до стола. След няколко опита бебето най-сетне засука и той облекчено въздъхна. Любимата ми имаше очи единствено за детето, ала забелязах, че Бърич разтрива лицето си с треперещи ръце. Никога не го бях виждал да се усмихва така.
Моли го погледна с грейнало лице.
— Ще ми направиш ли чай — тихо го помоли тя и идиотски ухилен, Бърич кимна.
Събудих се няколко часа преди разсъмване и в първия момент не разбрах къде съм. Постепенно осъзнах, че съм вперил очи в луната. Не мога да опиша чувствата, които бушуваха в мен. Ала мислите ми бавно приеха форма и аз разбрах предишните си сънища на Умението за Бърич. Това обясняваше много неща. Бях го гледал през очите на Моли. Той през цялото време се беше грижил за нея. Тя бе приятелката, на която беше отишъл да помогне, жената, на която нямало да е излишна мъжката сила. И бе живял при нея, докато аз бях скитал сам. Ненадейно ме обзе гняв, че не ми е признал за собственото ми дете, ала бързо се овладях, когато осъзнах, че може би се е опитал да го направи. Нещо го беше накарало да се върне в хижата. Пак се зачудих какво си е помислил, когато я е намерил изоставена. Че са се оправдали най-ужасните му страхове за мен ли? Че безвъзвратно съм се превърнал в звяр?
Ала аз щях да се върна. Като внезапно отворена врата, изведнъж разбрах, че мога да го направя. Между мен и Моли всъщност не стоеше нищо. В живота й нямаше друг мъж, само нашето дете. Усмихнах се. Нямаше да позволя да ни раздели нещо толкова незначително като смъртта ми. Какво беше тя в сравнение със споделения живот на едно дете? Щях да ида при нея и да й обясня най-после, да й разкажа всичко, и този път тя щеше да разбере и да ми прости, защото помежду ни никога повече нямаше да има тайни.