— Бърич — повиках го на глас, сякаш можеше да ме чуе. — О, грижи се за тях, пази ги да не ги сполети зло. Докато се върна.
Не си спомням как съм се върнал при кошарите, нито как съм легнал да спя. Ала утрото настъпи и когато отворих очи, бях там. Лежах, взирах се в синевата и мразех живота си. Крис се наведе над мен.
— Трябва вече да ставаш — каза ми той и като се вгледа по-внимателно, отбеляза: — Очите ти са кървясали. Да не би да си имал бутилка, която не си поделил с мен?
— Нямам нищо, което да си поделям с друг — отвърнах и станах. Главата ми се пръскаше.
Чудех се как ще я кръсти Моли. Сигурно с име на цвете. Люляк или нещо такова. Роза. Невена. Как бих я кръстил аз? Нямаше значение.
Престанах да мисля. През следващите няколко дни правех каквото ми нареждаха. Вършех го добре, без да се разсейвам. Някъде в мен беснееше безумец в килията си, ала предпочитах да не зная нищо за това. Грижех се за овцете. Закусвах, вечерях. Вечер лягах, сутрин ставах. И пак се грижех за овцете. Следвах ги в праха от колите и конете, прах, който покриваше миглите и кожата ми, прах, който изсушаваше гърлото ми, и не мислех за нищо. Нямаше нужда да мисля, за да зная, че всяка стъпка ме приближава до Искрен. Говорех толкова малко, че даже на Крис му омръзна моята компания, защото не можеше да ме въвлече в спор. Грижех се за овцете като най-доброто овчарско куче на света. Когато вечер си лягах, дори не сънувах.
За останалите животът си течеше постарому. Керванджийката си знаеше работата и пътувахме без проблеми. Неудобствата ни се свеждаха до праха, малкото вода и оскъдната паша и ние ги приемахме като неизбежни. След вечеря кукловодите започваха репетициите си. Играеха три представления и искаха да ги усъвършенстват, преди да стигнем до Синьото езеро. Понякога репетираха само движенията на марионетките и диалозите, ала на няколко пъти изпълниха целите пиеси с факли, декори и завеси, облечени в бели одежди, които показваха тяхната невидимост. Главният кукловод бе изключително стриктен, много точен с конците на марионетката си, и не спестяваше камшика дори на калфата си, ако смяташе, че го заслужава. Една неправилно произнесена реплика, едно излишно движение на ръката на марионетката, и майстор Дел размахваше ремъка си. Дори да бях в настроение за забавление, това щеше да провали всичко. Затова докато другите гледаха представленията, аз обикновено седях и зяпах овцете.
Пътуващата певица, хубавица на име Славея, често идваше с мен. Съмнявам се, че харесваше компанията ми. По-скоро бяхме достатъчно далеч от лагера, за да може да упражнява собствените си песни далеч от безкрайните репетиции и плача на наказаните чираци. А навярно имаше значение и това, че съм от Бък и разбирам чувствата й, когато тихо говореше за крясъците на чайките и синьото небе над морето след буря. Тя бе типична бъкска жена, тъмнокоса и тъмноока, не по-висока от рамото ми. Обличаше се семпло, със син панталон и туника. На ушите й имаше дупки, но не носеше обеци, нито пръстени на ръцете. Сядаше до мен, прокарваше пръсти по струните на арфата си и запяваше. Беше ми приятно отново да чуя бъкски говор и познатите песни от Крайбрежните херцогства. Понякога ми говореше. Това не бяха разговори. Славея говореше на себе си в нощта и аз случайно бях там, за да я чуя, както някои говорят на любимото си куче. Ето защо знаех, че пеела в малък замък в Бък, крепост, която никога не бях посещавал, собственост на дребен благородник, чието име дори не знаех. Сега бе късно за това — и крепостта, и благородника вече ги нямаше, пометени от алените кораби. Славея се спасила, но останала без дом и господар, за когото да пее. Затова се отправила на път, решена да отиде толкова навътре в страната, че никога да не й се наложи да види кораб. Разбирах я. Като беше избягала, в сърцето си тя бе спасила Бък такъв, какъвто го виждаше в спомените си.
Смъртта я докоснала с крилете си и Славея нямала намерение да умре като незначителна певица на дребен благородник. Не, някак си щяла да си създаде име, да свидетелства на някое велико събитие и да сътвори песен за него, която да се пее през годините. И така щяла да стане безсмъртна. Струваше ми се, че е имала по-голям шанс да присъства на такова събитие на крайбрежието, но сякаш в отговор на неизречения ми въпрос тя ме увери, че щяла да стане свидетелка на нещо, което не носело смърт никому. А и освен това, ако си видяла една битка, рече тя, видяла си всичките. Не намирала нищо особено музикално в кръвта. Безмълвно кимнах на думите й.
— О, ти приличаш повече на воин, отколкото на пастир. Овцете не ти чупят носа, нито оставят белези като този на лицето ти.