— Напротив — ако паднеш от скала, докато ги търсиш в мъглата — кисело възразих аз и се извърнах от нея.
Отдавна не бях разговарял с никого.
Пътуването ни продължи с такава скорост, с каквато позволяваха натоварените коли и стадото. Дните си приличаха. Също като еднообразната местност. Нямаше почти нищо ново. Понякога срещахме други хора, установили лагера си край някой извор. При един от тях имаше кръчма и керванджийката разтовари там няколко буренца бренди. Веднъж половин ден ни следваха неколцина конници, които можеха да са бандити. Ала следобед изчезнаха — или се бяха отклонили в своята посока, или бяха решили, че вещите ни не си струват да ни нападнат. Срещахме други пътници, вестоносци и самотни ездачи, необременени от овце и фургони. Видяхме група стражници във фароуски униформи, които бясно препускаха. Докато минаваха покрай нас, изпитах безпокойство, сякаш някакъв звяр за миг се докосна до стените, които пазеха ума ми. Дали сред тях яздеше умел — Бърл, Карод или дори Уил? Опитах се да се убедя, че просто се дължи на самия вид на златистокафявите униформи.
На другия ден ни пресрещнаха трима от номадското племе, в чиито пасища се намирахме. Дойдоха при нас на яки дребни кончета. Две жени и момче. Руси и силно загорели от слънцето. На лицето на момчето бяха татуирани ивици като на котка. Появата им накара кервана да спре. Мадж извади маса, сложи покривка и приготви специален чай, който им поднесе с подсладени плодове и сладкиши с ечемична захар. Не видях да им дава пари, просто им оказа церемониално гостоприемство. По поведението им предположих, че се познават отдавна и че керванджийката готви сина си да приеме спогодбите за свободно преминаване от нея.
Ала повечето дни бяха едни и същи. Ставахме, закусвахме, потегляхме. Спирахме, вечеряхме, заспивахме. Един ден се зачудих дали Моли ще научи детето да прави свещи и да се грижи за пчели. А на какво можех да го науча аз? На отрови и методи за удушаване. Не. Щях да я науча на четмо и писмо. Когато се върнех, тя все още щеше да е достатъчно малка. И на всичко, на което ме бе научил за конете и кучетата Бърич. Тогава осъзнах, че отново мисля за бъдещето, за живота си след като открия Искрен и някак си му помогна да стигне до Бък. Дъщеря ми беше бебе, сучеше от гръдта на Моли и всичко бе ново за нея. Беше твърде малка, за да знае, че нещо липсва, че баща й го няма. Скоро щях да се върна при тях — още преди да се научи да казва „тате“. Щях да съм при нея, за да видя първите й крачки.
Това решение промени нещо в мен. Никога с такова нетърпение не бях очаквал нещо. Това не бе убийство, което щеше да свърши с нечия смърт. Не, мечтаех за живот и си представях как ще я уча на разни неща, представях си как ще порасне красива и умна, колко много ще обича баща си и няма да знае нищо за някогашния му живот. Нямаше да си ме спомня с гладко лице и прав нос. Щеше да ме познава такъв, какъвто бях. Това беше странно важно за мен. Щях да отида при Искрен, защото така трябваше, защото той бе мой крал и аз го обичах, и защото се нуждаеше от помощта ми. Ала този момент вече не бележеше края на пътуването ми, а неговото начало. Щом откриех Искрен, можех да се върна при тях. За известно време съвсем забравих за Славен.
Такива мисли понякога ми минаваха през главата и аз крачех в праха и вонята на овцете и се усмихвах със стиснати устни под кърпата, която покриваше лицето ми. Друг път, когато нощем лежах сам, можех да мисля единствено за топлотата на една жена, за дома и детето ни. Сякаш усещах всеки километър, който ни разделяше. И самотата мъчително ме гризеше. Копнеех в подробности да науча какво става. Всяка нощ, всеки миг на спокойствие ме изкушаваше да се пресегна с Умението. Но сега разбирах съвета на Искрен. Ако го направех, котерията на Славен можеше да открие и мен, и тях. Затова жадувах да ги зърна, ала не смеех да се опитам да утоля жаждата си.
Стигнахме до едно селище, което почти отговаряше на името си. Сградите бяха поникнали като гъби около дълбок извор. Имаше странноприемница, кръчма и дори няколко дюкяна, които обслужваха пътници. Къщите бяха пръснати наоколо. Влязохме в него по пладне и Мадж обяви, че ще си починем и ще продължим на другата сутрин. Никой не възрази. Щом напоихме животните, ги отведохме в предградията. Кукловодът реши да се възползва от случая и съобщи в кръчмата и странноприемницата, че трупата му щяла да даде представление за целия град. Славея вече се бе настанила в един от ъглите на кръчмата и запознаваше това фароуско селище с бъкските балади.
Аз останах при овцете край града и скоро всички други напуснаха лагера ни. Нямах нищо против. Собственичката на конете ми беше предложила един петак, ако ги наглеждам. Те почти не се нуждаеха от грижи. Бяха спънати и пасяха оскъдната трева. Бикът бе завързан наблизо. Самотата и неподвижността ми носеше покой. Вече можех дълго да не мисля за нищо конкретно и това правеше безкрайното ми чакане по-безболезнено. Седях на канатата на каруцата на Деймън и зяпах животните и осеяната с храсти равнина.