— Благодаря — промълви тя.
— Няма защо — отвърнах аз и понечих да си тръгна.
— Казвам се Тасин — каза тя.
— Зная. Чух го да ти крещи. — Заслизах по стъпалата.
— Той е ужасен човек. Мразя го! Ако можех, щях да избягам.
Моментът не ми се струваше особено подходящ просто да я оставя сама. Слязох от фургона и спрях.
— Зная, че е трудно да понасяш камшика, когато полагаш всички усилия. Но… това е положението. Ще е по-лошо, ако избягаш и нямаш храна, подслон и дрехи. Опитай се да се справяш по-добре, за да не те бие. — До такава степен не вярвах на думите си, че едва можех да се насиля да ги изрека. Но това бе по-добре, отколкото да й кажа да избяга. Сама нямаше да оцелее и един ден в голата равнина.
— Не искам да се справям по-добре. — Беше дошла на себе си достатъчно, за да възвърне непокорството си. — Изобщо не искам да съм кукловодка. Майстор Дел го знаеше, когато ме купи.
Запътих се обратно към овцете си, но тя ме последва.
— Харесвах един мъж в нашето село. Беше ме поискал за жена, но точно тогава нямаше пари. Той беше фермер, разбираш ли, и беше пролет. Напролет никой фермер няма пари. Каза на майка ми, че ще плати за мен след жътва. Но майка ми рече: „Щом е беден сега, когато има да храни една уста, когато има да храни две или повече, ще е още по-беден“. И ме продаде на кукловода за половината от обичайната сума, която дават за чирак, защото не отивах доброволно.
— Там, откъдето идвам, не постъпват така — неловко отвърнах аз. Не можех да разбера какво иска да ми каже. — Родителите плащат на майстора, за да вземе детето им за чирак с надеждата, че то ще води по-добър живот.
Тасин отметна къдравата си светлокестенява коса от лицето си.
— Чувала съм за това. И тук някои правят така, но обикновено майсторът купува чирак и ако не го бива, го продава за общ работник. Тогава за шест години ставаш почти като роб. — Тя изсумтя. — Някои твърдят, че това карало чираците да полагат повече старание, защото знаели, че ако майсторът не остане доволен, за шест години могат да се озоват в кухнята или да надуват меха в някоя ковачница.
— Е, струва ми се по-добре да се изучиш за кукловодка — неубедително казах аз. Седнах на канатата на нашата каруца и се загледах в стадото. Тасин се настани до мен.
— Или да се надявам, че някой ще ме купи от господаря ми — унило прибави тя.
— Говориш като робиня — неохотно рекох аз. — Не е чак толкова зле, нали?
— Ден след ден да вършиш нещо, което смяташ за глупаво ли — попита момичето. — И да те бият, задето не го правиш идеално? Наистина ли е по-добре, отколкото да си роб?
— Е, поне си сита, облечена и имаш подслон. А и той ти дава възможност да научиш нещо, занаят, който ще ти позволи да пътуваш из целите Шест херцогства, ако го овладееш добре. Накрая дори може да изнасяш представления в кралския двор в Бъкип.
Тя ме изгледа странно.
— Искаш да кажеш в Трейдфорд. — Тасин въздъхна и се премести по-близо до мен. — Самотна съм. Другите искат да станат кукловоди. Сърдят ми се, когато правя грешки, обвиняват ме, че съм била мързелива, и не ми говорят, когато според тях съм провалила представлението. Всички се държат зле с мен и никого няма да го е грижа дали на лицето ми ще остане белег.
Нямаше какво да й отговоря. Не познавах другите достатъчно добре, за да се съглася с нея или да й възразя. Затова не казах нищо. И двамата гледахме овцете. Започна да се здрачава. Помислих си, че скоро ще трябва да запаля огън.
— Е — след още няколко минути мълчание попита тя, — как стана овчар?
— Родителите ми умряха. Сестра ми ги наследи и не я беше грижа за мен.
— Кучка — свирепо възкликна Тасин.
Отворих уста да защитя измислената си сестра, но разбрах, че така само ще удължа разговора. Опитах се да си измисля някаква работа, но овцете и другите животни бяха пред нас и спокойно пасяха. Нямаше смисъл да се надявам, че другите ще се върнат скоро. Не и след като в града имаше кръчма, в която след толкова много дни път можеха да си поприказват с други хора.
Накрая се извиних, че съм гладен, и станах да събера камъни, сух тор и съчки за огън. Тасин настоя да сготви. Всъщност не ми се ядеше, ала тя яде с апетит и добре ме нагости от запасите на артистите. Направи и чай и двамата седнахме край огъня с две тежки червени порцеланови чаши.
Мълчанието някак си бе престанало да е неловко. Беше ми приятно да седя и да гледам как някой друг приготвя вечерята. Отначало тя бъбреше, питаше дали харесвам някакви подправки и дали обичам силен чай, но всъщност не очакваше отговори. Очевидно приела мълчанието ми за съгласие, Тасин започна да говори за себе си. Почти с отчаяние ми разказа за дните, прекарани в изучаване и упражняване на нещо, което не желаеше да учи и упражнява. С неохотно удивление спомена за усърдието на другите чираци, за въодушевлението им, което тя не можела да сподели. После замълча и ме погледна с очи, от които струеше мъка. Нямаше нужда да ми обяснява самотата, която изпитваше. След това премина на по-леки теми — храните, които ядели, а тя не обичала, как един от кукловодите вечно вонял на пот, за някаква жена, която й напомняла да казва репликите си, като я щипела.