Славея направи драматична пауза. Освен пращенето на огъня не се чуваше нито звук.
— И ковчегът бил разбит отвътре, не отвън. Един човек ми каза, че в разцепения край на дъските на капака имало груби сиви косми от вълк.
Възцари се дълго мълчание.
— Това не е истина, нали — попита Мадж.
Славея прокара пръсти по струните на арфата си.
— Така съм слушала да говорят в Бък. Но също чух лейди Търпение, която го е погребала, да казва, че всичко това били глупости и че когато го измила и увила в савана, тялото му било студено и вкочанено. А за Пъпчивия, от когото толкова се бои крал Славен, лейди Търпение каза, че просто бил стар съветник на крал Умен, някакъв отшелник с обезобразено лице, напуснал уединението си, за да поддържа жива вярата, че Искрен е жив, и да окуражава онези, които трябва да продължат да се сражават с алените кораби. Та така. Можете да вярвате в каквото си искате.
Мелодия, една от кукловодките, престорено потрепери.
— Бррр. Изпей ни сега нещо весело за преди сън. Повече не искам да слушам страшните ти истории.
И Славея с готовност запя любовна балада, стара песен с ритмичен припев, към който се присъединиха Мадж и Мелодия. Лежах в мрака и мислех за всичко, което бях чул. С тревога разбирах, че Славея нарочно е повдигнала тази тема. Зачудих се дали смята, че ми прави услуга, или просто иска да види дали някой от другите не ме подозира. Сто жълтици за главата ми. Това беше достатъчно, за да събуди алчността и на херцог, та камо ли на една пътуваща певица. Въпреки че бях уморен, мина много време преди да заспя.
Еднообразното пътуване на другия ден бе почти успокоително. Вървях след овцете и се опитвах да не мисля. Не беше толкова лесно, колкото преди. Струваше ми се, че когато умът ми се поддава на тревогите, чувам в главата ми да отеква Искреновото „Ела при мен“. Вечерта спряхме на лагер край голям извор. Разговорите край огъня бяха разпокъсани. Струва ми се, че всички бяхме преуморени от тежкия преход и копнеехме да видим бреговете на Синьото езеро. Искаше ми се просто да си легна, но бях първа смяна на пост.
Изкачих се малко по-нагоре по склона, откъдето можех да наблюдавам овцете. От тази височина огънят на брега на извора приличаше на звезда на дъното на кладенец.
Тасин навярно си мислеше, че никой не я забелязва. Видях я безшумно да се приближава, скрила глава под качулката на плаща си. Тя описа широк кръг, сякаш искаше да ме заобиколи. Не я проследих с поглед, но чух, че се изкачва още по-нависоко от мен и после се спуска точно зад гърба ми. Усетих уханието й в неподвижния въздух и неволно ме обзе желание. Зачудих се дали ще имам силата на волята да й откажа втори път. Можеше да е грешка, ала тялото ми копнееше да приеме. Когато прецених, че е на десетина крачки, се обърнах и я погледнах. Момичето се стресна.
— Тасин — казах тихо и отново се обърнах към овцете. Тя се приближи и застана до мен. Отново я погледнах. Тя отметна качулката си и предизвикателно отвърна на погледа ми.
— Ти си оня, нали — задъхано попита момичето. В гласа й долових нотки на страх.
Не бях очаквал този въпрос. Нямаше нужда да се преструвам на изненадан.
— Оня ли? Аз съм овчарят Том, ако това имаш предвид.
— Не, ти си оня, онова копеле-осезател, дето го търси кралската стража. След като снощи Славея разказа оная история, конярят Дрю ми разправи какво говорели в града.
— Дрю ли ти каза, че съм копелето-осезател — предпазливо попитах, сякаш смаян от произнесените й с треперещ глас думи. Изпълваше ме ужасен страх.
— Не. — В гласа й се прокраднаха гневни нотки. — Дрю ми каза какво говорели за него кралските стражници. Счупен нос, белег на бузата и бял кичур в косата. Оная вечер видях косата ти. Ти имаш бял кичур.
— Всеки, който е бил удрян по главата, може да има бял кичур. А белегът ми е стар. — Наклоних глава и внимателно я погледнах. — Мисля, че раната ти зараства добре.
— Ти си оня, нали? — Опитът ми да сменя темата я ядоса.
— Не, разбира се. Виж, той имал рана от меч на ръката, нали? Погледни. — Оголих дясната си ръка и я протегнах към нея. Раната, която си бях нанесъл, бе на лявата ми ръка.