Славея се усмихна широко.
— Копелдакът. Осезателят. Да.
— Грешиш. И даже да беше права, защо да го следваш в Планините? На твое място щях да се възползвам от възможността за по-голяма печалба и да го предам на кралската стража. Със сто жълтици на кой му трябва да измисля песни?
Славея презрително изсумтя.
— Ти имаш повече опит с кралската стража от мен, сигурна съм. Но дори аз знам, че една пътуваща певица, която се опита да си прибере наградата, най-вероятно след няколко дни ще бъде открита удавена в реката. А някои стражници изведнъж ще забогатеят. Не. Казах ти. Не ме блазни златото, копеле. Искам песен.
— Не ме наричай така — рязко я предупредих. Тя сви рамене и се извърна. След малко потръпна, сякаш я бях сръгал с лакът, и отново се обърна към мен с широка усмивка.
— А, мисля, че се досещам. Ето за какво те е изнудвала Тасин, нали? Искала е пари, за да си държи езика зад зъбите?
Не отговорих.
— Постъпил си разумно, като си й отказал. Ако й беше дал, щеше да си помисли, че е права. Ако наистина беше убедена, че си копелето, щеше да пази тайната си, за да я продаде на кралската стража. Защото няма опит с тях и вярва, че ще й дадат златото. — Славея се изправи и лениво се протегна. — Е, отивам да поспя. Но имай предвид предложението ми. Съмнявам се, че ще получиш по-добро. — Тя се заметна с плаща си и ми се поклони така, сякаш съм самият крал. Проследих я с поглед, докато се спускаше по склона, ловка като дива коза под бледите лунни лъчи. За миг ми напомни за Моли.
Замислих се дали да не се измъкна от лагера и да не тръгна към Синьото езеро. Реших, че ако го направя, Тасин и Славея само ще се убедят в правотата си. Пътуващата певица можеше да се опита да ме настигне. Тасин щеше да потърси начин да получи наградата. Не исках нито едното, нито другото. Беше по-добре да остана и да продължа като овчаря Том.
Вдигнах очи към нощното небе. Ясният студен свод се извисяваше над мен. Напоследък започваше да захладнява. Когато стигнех в Планините, зимата нямаше да е само далечна заплаха. Ех, ако не бях изгубил началото на лятото като вълк, вече щях да съм стигнал. Ала това бе поредната безполезна мисъл. Тази нощ звездите бяха големи и ярки. Близостта на небето правеше света да изглежда малък. Внезапно усетих, че ако просто се отворя и се пресегна към Искрен, ще го открия само на една ръка разстояние. Самотата ме погълна толкова ненадейно, че сякаш щеше да ме удави. За да стигна до Моли и Бърич, просто трябваше да затворя очи. Можех да отида при тях, можех да заменя жаждата на неизвестността с болката от невъзможността да ги докосна. Мислените стени, които толкова плътно ме обграждаха, откакто бях напуснал Трейдфорд, сега по-скоро ме задушаваха, вместо да ме предпазват. Наведох глава към свитите си колене и ги обгърнах с ръце, за да прогоня ледената празнота на нощта.
След известно време жаждата ми премина. Вдигнах глава и огледах спокойните овце, каруците и фургоните, неподвижния лагер. Само един поглед към луната ми беше достатъчен, за да разбера, че смяната ми отдавна е свършила. Крис никога не се будеше сам, за да поеме поста си. Затова се изправих, протегнах се и слязох долу, за да го измъкна от топлите му одеяла.
Следващите два дни минаха без изненади, освен че времето ставаше все по-студено и ветровито. На третата вечер, тъкмо когато поех първата смяна, видях на хоризонта прашен облак. Отначало не му обърнах внимание. Следвахме един от по-оживените търговски пътища и бяхме спрели край поредния извор, където вече лагеруваше семейство на пътуващ калайджия. Реших, че онзи, който вдига праха, също се е запътил насам. Затова останах седнал и продължих да наблюдавам облака, който все повече се приближаваше. Прахът постепенно се превърна във фигури на конници, яздещи в строг боен ред. Кралската стража. Светлината бе прекалено слаба, за да видя златистокафявите униформи на Славен, ала бях сигурен, че са неговите хора.
Не можех да направя нищо повече от това да се сдържа да не побягна. Хладната логика ми подсказваше, че ако търсят мен, ще им трябват само няколко минути, за да ме настигнат. Наблизо нямаше къде да се скрия. А ако не ме търсеха, само щях да привлека вниманието им и да потвърдя подозренията на Тасин и Славея. Затова стиснах зъби и останах на мястото си, седнал с гега върху коленете и поглед, отправен към стадото. Ездачите ме подминаха и се насочиха право към извора. Преброих ги. Бяха шестима. Познах един от конете, жълтеникав жребец, за който Бърич беше казал, че някой ден ще е добър бегач. Той ми напомни за това, че преди да напусне Бъкип, Славен бе ограбил оттам всичко ценно. В мен проблесна гневна искра, която някак си ми помогна да запазя самообладание.