— Погледни ме!
Вдигнах очи към лицето му.
— Как успя да избегнеш смъртта, копеле?
— Аз съм обикновен овчар.
Втора плесница.
Веднъж Сенч ми беше казал, че човек може по-дълго да издържи на мъчения, ако се съсредоточи върху онова, което ще каже, вместо върху онова, което ще премълчи. Знаех, че е безполезно и глупаво да повтарям на Гръм, че не съм Фицрицарин. Истината му бе известна. Ала веднъж възприел тази тактика, аз продължих да се придържам към нея. Петия път, когато ме удари, един от хората му се обади:
— Моите уважения, господин капитан, но…
Гръм яростно го стрелна с поглед.
— Какво има?
Мъжът облиза устни.
— Пленникът трябва да е жив, господин капитан. За да ни платят жълтиците.
Гръм отново се обърна към мен. Жаждата, която усещах в него, ме изпълваше с ужас. Такъв копнеж изпитваше за Умението Искрен. Този човек обичаше да причинява болка. Да убива бавно. И това, че не можеше да го направи, само още повече го караше да ме мрази.
— Знам — грубо отвърна той на стражника. Видях юмрука му да се носи към мен, но нямаше как да го избегна.
Когато се свестих, вече беше светло. Болеше ме. Известно време не можех да мисля за нищо друго. Болеше ме рамото и ребрата от същата страна. Сигурно ме бе ритнал. Не исках да движа нито мускулче на лицето си. Защо болката става още по-силна, когато е студено? Заслушах се, без да отварям очи. Керванът се готвеше да тръгне. Чух майстор Дел да крещи на Тасин, която викаше, че парите й се падали по право, че ако й помогнел да си ги получи, щяла да се откупи. Той й заповяда да се качва във фургона. Вместо това чух стъпките й да се приближават към мен. После момичето с хленчещ глас се обърна към Гръм.
— Аз бях права. Вие не ми повярвахте, но аз бях права. Аз ви го издадох. Ако не бях аз, нямаше да го хванете. Жълтиците се падат на мен. Но с радост ще ви дам половината.
— Ако бях на твое място, щях да се кача във фургона — студено отвърна Гръм. — Иначе ще останеш сама край този извор.
Тя има благоразумието да не спори с него, но по целия път до колата го ругаеше под нос. Чух Дел да й казва, че само му носела главоболия и че щял да се избави от нея в Синьото езеро.
— Изправи го, Джоф — нареди Гръм на някого.
Заляха ме с вода и аз отворих едното си око. Стражникът хвана веригата ми и я задърпа. Това събуди в мен множество болки.
— Ставай — заповяда ми той. Успях да кимна. Един от зъбите ми се клатеше. Виждах само с едното си око. Понечих да опипам лицето си, за да проверя в какво състояние е, но мъжът ме разубеди с ново дръпване на веригата. — На кон ли ще го качим, или ще върви пеш — попита стражникът.
— Ще ми се да го влачим, но това много ще ни забави. Ти ще яздиш зад Арно и ще му отстъпиш своя кон. Завържи го на седлото и здраво дръж поводите на коня си. Тоя мръсник се преструва на тъпак, обаче е коварен и хитър. Така че не изпускай поводите. Между другото, къде е Арно?
— В храстите, господин капитан. Коремът му не е съвсем в ред. Цяла нощ ставаше по голяма нужда.
— Доведи го. — Гласът на Гръм показваше, че не се интересува от проблемите на стражника. Джоф побърза да се подчини и ме остави да се олюлявам. Вдигнах ръце към лицето си. Бях запомнил само един удар, ала явно бяха последвали още. „Дръж се — казах си строго. — Остани жив и виж какви шансове ще ти се открият.“ Отпуснах длани и видях, че Гръм ме наблюдава.
— Вода — с надебелял език помолих аз.
Не очаквах да получа, но той се обърна към един стражник и му даде знак. Мъжът ми донесе ведро с вода и два мръсни сухара. Утолих жаждата си и си наплисках лицето. Сухарите бяха твърди и устните ме боляха, ала се опитах да преглътна каквото мога. Съмнявах се, че този ден ще получа повече. Забелязах, че кесията ми я няма, и предположих, че Гръм я е взел, докато съм бил в безсъзнание. Сърцето ми се сви при мисълта за обецата на Бърич. Докато внимателно дъвчех сухарите, се зачудих какво ли си е помислил капитанът за праховете.
Гръм заповяда да потеглим преди керванът да тръгне. Зърнах лицето на Славея, ала не успях да разчета изражението й. Крис и моят господар грижливо избягваха да поглеждат към мен от страх да не ги помислят за мои съучастници. Като че ли изобщо не ме познаваха.
Качиха ме на една яка кобила. Китките ми здраво бяха завързани за седлото и дори да не се чувствах като чувал с натрошени кокали, не можех да яздя удобно нито дори нормално. Не ми свалиха оковите, само късата верига между глезените ми. По-дългата верига на китките ми бе прехвърлена през седлото. Нямаше как да избегна търкането й в кожата ми. Нямах представа къде е ризата ми, но ужасно ми липсваше. Ездата щеше да ме загрее, но не достатъчно. Арно се качи на коня зад другаря си и поехме към Трейдфорд. От моята отрова, мрачно си помислих аз, само един човек беше получил стомашно разстройство. Голям убиец бях, няма що.