„Ела при мен.“
Щеше ми се да можех, уморено си казвах, докато ме отвеждаха в обратната посока. Щеше ми се да можех. Всяка крачка на кобилата наново подклаждаше болките ми. Не знаех дали рамото ми е счупено, или изкълчено. Удивляваше ме странното усещане за отчужденост, което изпитвах. Питах се дали трябва да се надявам да стигна до Трейдфорд жив, или да се опитам да ги накарам да ме убият. Не бях в състояние да ги убедя да ми свалят веригите, нито да избягам в тази равнина. Треперех от студа и вятъра. Пресегнах се за ума на кобилата, но успях само да й покажа болките си. Тя не прояви интерес да отскубне поводите си и да препусне с мен. Не й харесваше вонята на овце, която излъчвах.
Втория път, когато спряхме, за да дадем на Арно възможност да се облекчи, Гръм обърна коня си и се приближи до мен.
— Копеле!
Бавно обърнах глава към него.
— Как го направи? Видях трупа ти. Наистина беше мъртъв. Знам кога един човек е умрял. Как успя да се съживиш?
Дори да исках, устните ми нямаше да ми позволят да изрека думите. След като получи в отговор само мълчание, той изсумтя:
— Е, не разчитай пак да успееш. Този път лично ще те нарежа на парчета. Имам едно куче, което яде всичко. Мисля, че ще се справи с черния ти дроб и сърцето ти. Какво ще кажеш за това, копеле?
Изпитах съчувствие към кучето, ала не отговорих. Когато Арно със залитане се върна при коня си, Джоф му помогна да го яхне. Гръм пришпори жребеца си начело на колоната и продължихме.
След малко Арно накара другаря си да спре за трети път, смъкна се от гърба на коня, направи няколко крачки настрани и повърна. Преви се надве с ръце, притиснати към корема, после политна напред на земята по очи. Един от другите стражници се засмя, но след като Арно продължи да се валя в праха и да пъшка, Гръм заповяда на Джоф да провери какво му е. Джоф отиде да му занесе вода. Клетникът не можеше да вземе протегнатата му бутилка и когато другият я доближи към устата му, водата просто потече по брадичката му. След малко Джоф се изправи с облещени от удивление очи.
— Мъртъв е, господин капитан.
Изкопаха му плитък гроб и го затрупаха с камъни. Преди края на погребението започнаха да повръщат още двама стражници. Замърсена вода, беше всеобщото мнение, въпреки че забелязах Гръм да ме наблюдава с присвити очи. Присвих се над шията на коня и сведох поглед. Изобщо не се затрудних да си придам измъчен вид.
Капитанът нареди на хората си да се качат на седлата и отново препуснахме. До пладне стана ясно, че никой не е добре. Едно момче се олюляваше на седлото. Гръм ни даде кратка почивка, но се наложи да я продължи. Едва свършваше да повръща един, когато започваше друг. Накрая, въпреки оплакванията им, капитанът напрегнато им заповяда да яхнат конете. Продължихме, но по-бавно. От жената, която водеше кобилата ми, се носеше кисела миризма на пот и повръщано.
Докато се изкачвахме по един полегат склон, Джоф падна от седлото. Пришпорих кобилата с пети, ала тя само пристъпи настрани и прилепи уши назад — беше прекалено добре обучена, за да препусне с увиснали юзди. Гръм спря хората си и всички мигом скочиха на земята, някои за да повърнат, други просто за да се свият до конете си.
— Тук ще се установим на лагер — въпреки ранния час каза капитанът. После се отдалечи малко, преви се и известно време мъчително повръщаше. Джоф повече не се изправи.
Именно Гръм се върна при мен, сряза въжето и освободи китките ми от седлото. Дръпна веригата ми и аз едва не се строполих отгоре му. Залитнах няколко крачки и се свлякох на земята с ръце, притиснати към корема. Стражникът се приближи, приклекна до мен, сграбчи ме за тила и ме стисна, но усетих, че силата му вече не е предишната.
— Какво мислиш, копеле — с пресипнал глас ме попита Гръм. Беше съвсем близо до мен и дъхът и тялото му воняха. — От замърсена вода ли е? Или от нещо друго?
Издадох задавен звук и се наклоних към него, сякаш щях да повърна. Той се отдръпна. Само двама от хората му успяха да разседлаят конете си. Другите немощно се бяха проснали на земята. Гръм тръгна сред тях и почна да ги ругае. Накрая един от онези, които се чувстваха по-добре, започна да пали огън, а друг мина покрай конете, като просто разкопчаваше ремъците и смъкваше седлата от гърбовете им. Капитанът дойде да сложи късата верига на глезените ми.
Тази вечер умряха още двама стражници. Гръм лично замъкна труповете им настрани, но нямаше сили да направи нищо повече. Огънят, който успяха да запалят, скоро угасна поради липса на съчки. Никога не бях виждал толкова мрачна нощ, колкото тази в откритата равнина. Чувах стоновете на мъжете. Някой безспирно бърбореше нещо за корема си. Жадните коне неспокойно пристъпваха от крак на крак. Мечтаех за вода и топлина. В тялото ми се обаждаха странни болки. Китките ми бяха ожулени от оковите. Но макар че постоянно напомняха за себе си, те не ме измъчваха колкото рамото. Предполагах, че лопатката ми е пукната.