Призори при мен се домъкна Гръм. Очите му бяха хлътнали, бузите му бяха бледи. Той се свлече на колене и ме сграбчи за косата. Изпъшках.
— Умираш ли, копеле — дрезгаво ме попита капитанът. Отново простенах и немощно се опитах да се освободя от него. Това, изглежда, му достави удоволствие. — Добре. Някои смятат, че си ни омагьосал с Дивата магия, но аз мисля, че замърсената вода може да убие човек, независимо дали е осезател. И все пак искам този път да съм сигурен.
И извади собствения ми нож. Когато ме дръпна за косата, за да оголи гърлото ми, вдигнах окованите си ръце и го ударих с веригата по лицето. В същото време го блъснах с цялата сила на Осезанието си. Гръм падна назад, изпълзя няколко крачки и се строполи по хълбок на пясъка. Чух тежкото му дишане. След малко утихна. Затворих очи, заслушан в тази тишина. Усещах отсъствието на живот в тялото му като слънчеви лъчи по лицето си.
След известно време, когато стана съвсем светло, се насилих да отворя очи. По-трудно ми бе да се довлека до тялото на Гръм. Всичките ми болежки се бяха слели в една обща болка, която едва не ме караше да пищя, щом направех и най-слабото движение. Внимателно го прерових. Намерих обецата на Бърич в кесията му. Колкото и да е странно, веднага я сложих на ухото си, за да не я изгубя. Там бяха и всичките ми отрови. Ключа за оковите ми обаче го нямаше. Започнах да отделям вещите си от неговите, ала слънцето сякаш забиваше стрели в тила ми, затова просто закачих кесията му на колана си. Сега всичко негово беше мое. Щом си отровил някого, помислих си, спокойно можеш и да го ограбиш. Честта вече като че ли нямаше никакво значение в живота ми.
Предположих, че ключът е у онзи, който ме беше оковал. Допълзях при следващия труп, но в кесията му открих само димче за кадене. Надигнах се и седнах, защото чух по сухата земя да се приближават неравномерни стъпки. Вдигнах поглед и примижах срещу слънцето. Младежът бавно идваше към мен. В едната си ръка носеше мях. В другата държеше ключа.
Спря на десетина крачки от мен и изхриптя:
— Твоят живот срещу моя. — Виждах, че се олюлява. Не отговорих. Той отново опита. — Вода и ключът за оковите ти.
И кон. Няма да се бия с теб. Само вдигни осезателното си проклятие от мен.
Изглеждаше ужасно млад и окаян.
— Моля те — ненадейно промълви той.
Бавно поклатих глава.
— Беше отрова — признах аз. С нищо не мога да ти помогна.
Той горчиво ме зяпна.
— Значи ще умра, така ли? Днес ли? — Хрипливо прошепна младият стражник. Тъмните му очи бяха вперени в моите. Кимнах. — Проклет да си! — Изкрещя той, хвърли ключа колкото можеше по-надалеч и като размахваше ръце, немощно затича към конете.
Животните цяла нощ бяха стояли свободни, цяла сутрин бяха чакали с надеждата да получат овес и вода. Очевидно бяха добре обучени. Но мирисът на болест и смърт и непонятното поведение на младежа ги тревожеха. Когато стражникът извика и се строполи по очи точно преди да стигне до тях, един едър сив кон отметна глава и изпръхтя. Пратих му успокоителни мисли, но той нервно се изправи на задните си крака, после препусна в галоп. Другите последваха примера му. Копитата им не ехтяха като гръмотевична буря в равнината, а по-скоро бяха като затихващо трополене на дъждовни капки, с което си отиваше всякаква надежда за спасение.
Младежът не помръдна повече, но мина известно време преди да умре. Докато търсех ключа, трябваше да слушам тихото му хлипане. Отчаяно ми се искаше да отида при меховете и да се напия с вода, ала се боях, че ако се извърна от посоката, в която беше хвърлил ключа, никога няма да го открия. Затова пълзях на четири крака и напрегнато се взирах със здравото си око. Оковите се впиваха в плътта ми и жулеха китките и глезените ми. Продължих да чувам плача на стражника в главата си дори след като той умря. Още един безсмислено отнет млад живот. Само защото Славен не се отказваше от мъстта си. Или защото аз не се отказвах от своята.
Накрая намерих ключа, точно когато бях сигурен, че залязващото слънце завинаги ще го скрие. Той бе груб и трудно се завърташе в ключалките, но успях да отключа оковите и да ги сваля от подпухналата си плът. Гривната на левия ми глезен беше толкова стегната, че стъпалото ми бе студено и изтръпнало. След няколко минути болката нахлу в него заедно с кръвта. Не му обърнах внимание. Бях прекалено зает с търсене на вода.