Повечето стражници бяха пресушили меховете си, докато моята отрова беше изсмуквала течностите от стомаха им. В онзи, който ми бе показал младежът, бяха останали само няколко глътки. Бавно ги изпих, като дълго задържах водата в устата си. В дисагите на Гръм открих бутилка бренди. Позволих си една съвсем малка глътчица, запуших я и я оставих настрани. До извора нямаше и един ден път. Можех да успея. Трябваше.
Взех от мъртвите всичко необходимо. Когато свърших, носех синя риза, която ми ставаше в раменете, макар че висеше почти до коленете ми. Имах сушено месо и зърно, леща и грах, стария ми меч, ножа на Гръм, огледало, котле, чаша и лъжица. Опънах едно здраво одеяло и увих багажа си в него. Към всичко това прибавих кат дрехи, които ми бяха прекалено големи, но бяха по-добре от нищо. Плащът на Гръм щеше да ми е дълъг, но бе най-добре ушит, затова избрах него. Един от мъжете носеше плат за превръзки и няколко мехлема.
Можех да претърся труповете за пари и накити. Можех да се натоваря с десетки други евентуално полезни вещи. Ала исках само да възстановя онова, което бях имал, и да се махна от смрадта на подуващите се тела. Направих вързопа възможно по-малък и го завързах с ремъци от конска сбруя. Въпреки това, когато го вдигнах на здравото си рамо, ми се стори прекалено тежък.
„Братко?“
Въпросът бе колеблив, едва доловим от голямото разстояние. От раздялата. Като че ли някой говореше на език, който години наред не съм използвал.
„Жив съм, Нощни очи. Остани при своята глутница.“
„Нямаш ли нужда от мен?“ — с угризение попита той.
„Винаги имам нужда от теб. Трябва да знам, че си жив и на свобода.“
Усетих съгласието му, ала нищо повече. Зачудих се дали не съм си представил докосването му до ума ми. Ала докато се отдалечавах от труповете в сгъстяващия се мрак, се чувствах странно ободрен.
(обратно)13 Синьото езеро
Със Синьото езеро свършва Студената река. Това също е името на най-големия град на неговите брегове. В началото на царуването на крал Умен районът от североизточната страна на езерото бил известен с житните ниви и овощните си градини. От лозата, която растяла само в тамошните почви, правели вино с несравним букет, прочуто не само в Шестте херцогства, но и изнасяно чак до Бинград. После дошли дългите суши и предизвиканите от мълнии пожари. Фермерите и винарите не успели да се възстановят. В резултат народът на Синьото езеро започнал повече да разчита на търговията. Днешният град Синьото езеро е търговски център, където керваните от Фароу и Халкидските държави разменят стоки с планинците. Лете в спокойните води на езерото плават големи гемии, но зимните бури, които връхлитат от Планините, прогонват моряците и слагат край на търговията по вода.
Огромната оранжева луна висеше ниско в ясното небе. Звездите ярко сияеха и аз следвах техните напътствия, като сегиз-тогиз уморено се удивлявах, че това са същите звезди, които са осветявали пътя ми към Бъкип. А сега отново ме водеха към Планините.
Вървях цяла нощ. Нито бързо, нито равномерно, ала знаех, че колкото по-скоро стигна до водата, толкова по-рано ще мога да облекча болките си. Колкото по-дълго стоях без вода, толкова повече щях да губя силите си. Без да спирам, напоих един от ленените бинтове с брендито на Гръм и почистих лицето си. Набързо бях преценил състоянието си в огледалото. Бях изгубил поредния бой. Този път имах само синини и малки рани. Не очаквах нови белези. Алкохолът пареше, но навлажни залепналите струпеи и вече можех да отварям уста почти без болка. Бях гладен, но се опасявах, че соленото сушено месо само ще изостри жаждата ми.
Слънцето изгря над безкрайната фароуска равнина с палитра от възхитителни багри. Нощният студ поомекна и аз свалих плаща на Гръм. Продължавах да вървя и с надежда се озъртах. Може би някой от конете щеше да се насочи обратно към извора. Но не виждах нови следи, само стъпките от предния ден, вече полузаличени от вятъра.
Стигнах до извора преди пладне. Предпазливо се приближих, но носът и очите ми показаха, че за щастие наоколо няма никого. Не можех да разчитам на късмета си, че това ще продължи още много. Тук спираха повечето кервани. Първо утолих жаждата си. После спокойно запалих огън, кипнах вода в котлето и сипах вътре леща, грах, жито и сушено месо. Оставих го да къкри, съблякох се и отидох да се изкъпя в извора. В единия си край вира бе плитък и слънцето беше затоплило водата. Лявата лопатка все още ме болеше, както и охлузванията на китките и глезените ми, цицината на главата, подутото ми лице… Отказах се да изброявам болките си. Нямаше да умра от тях. Нищо друго нямаше значение.