Слънцето скоро ме изсуши. Изпрах дрехите си и ги прострях на недалечните храсти. Докато съхнеха, се увих в плаща на Гръм и като отпивах от брендито, започнах да бъркам супата. Трябваше да долея още вода и сякаш минаха години, докато сушеният грах и лещата омекнат. Седях край огъня и от време на време хвърлях в него още съчки и суха тор. След известно време отворих очи и се опитах да преценя дали съм пиян, замаян от побоя или уморен до смърт. Реших, че и това не е по-важно от изброяването на болките. Изядох супата, въпреки че граховите зърна все още бяха малко твърди. Прокарах ги с бренди. Не бе останало много. С усилие се убедих да го направя, но все пак измих котлето и стоплих още вода. Почистих най-сериозните си рани, намазах ги с мехлем и бинтовах онези, които можех. Раната на единия ми глезен изглеждаше зле. Не можех да си позволя да се инфектира. Вдигнах очи и установих, че слънцето залязва. Струваше ми се, че денят е изтекъл прекалено бързо. С последни сили угасих огъня, събрах си багажа и се отдалечих от извора. Трябваше да поспя и не исках да рискувам да ме открият други пътници. Намерих плитко долче, заобиколено с миришещи на катран храсти, които осигуряваха известна защита от вятъра. Опънах одеялото, покрих се с плаща на Гръм и заспах.
Известно време спах спокойно. После потънах в един от онези сънища, в които някой те вика по име, но не знаеш кой. Духаше вятър и валеше дъжд. Не можех да понасям протяжния вой на вятъра, навяваше ми ужасна самота. Сетне вратата се отвори и на прага застана Бърич. Пиян. Това едновременно ме изпълни с раздразнение и облекчение. Втори ден го очаквах да се прибере, а сега се появяваше в такова състояние. Как смееше?
Побиха ме тръпки, от които едва не се събудих. И разбрах, че това са мислите на Моли. Не биваше да я сънувам, знаех го, ала в съня си нямах волята да устоя на изкушението. Тя внимателно се изправи. Дъщеря ни спеше в ръцете й. Зърнах малко личице, розово и пълничко, не сбръчкано и червено като на новороденото, което бях видял предния път. Вече толкова много се бе променила! Моли тихо я занесе на леглото, нежно я остави и я зави. После, без да се обръща, напрегнато прошепна:
— Безпокоях се. Каза, че ще се прибереш вчера.
— Знам. Извинявай. Трябваше, но… — Гласът му беше пресипнал и унил.
— Но си останал в града и си се напил — студено довърши Моли.
— Ами… да. Напих се. — Той влезе в стаята, затвори вратата, приближи се до огъня и протегна към него зачервените си от студ ръце. От плаща и косата му се стичаше вода, сякаш по пътя не си бе направил труда да си вдигне качулката. Чувалът му остана да лежи до вратата. Бърич си свали наметалото и го преметна на облегалката на стола пред огнището. Накрая се наведе и разтри болното си коляно.
— Не идвай тук, когато си пиян — безизразно рече Моли.
— Знам какво изпитваш. Бях пиян вчера. И днес пийнах малко, но не съм пиян. Сега съм само… уморен. Много уморен. — Той опря глава на ръцете си.
— Дори не можеш да стоиш на крака. — Гласът й излъчваше гняв. — Дори не съзнаваш, че си пиян.
Бърич изтощено вдигна поглед към нея.
— Може би си права — съгласи се той, което ме смая. От устните му се изтръгна въздишка. — Ще си ида. — Изправи се и потръпна, когато отпусна тежестта си върху болния си крак. Моли изпита угризение. Бърич беше премръзнал, а бараката, в която спеше, бе влажна и усойна. Ала сам си беше виновен. Знаеше отношението й към пияниците. Мъжът можеше да изпие чашка-две, в това нямаше нищо лошо, самата тя сегиз-тогиз го правеше, но да се прибере със залитане вкъщи и да се опита да я убеди…
— Може ли само да видя детето — тихо попита Бърич. Бе спрял на прага. Зърнах нещо в очите му, нещо, което Моли не можеше да забележи, защото не го познаваше достатъчно добре, и остра болка прониза гърдите ми. Той скърбеше.
— Току-що я приспах — рязко каза Моли.
— Може ли да я подържа… само за мъничко?
— Не. Пиян си и ръцете ти са студени. Ако я докоснеш, ще я събудиш. Знаеш го. Защо искаш да я подържиш?
Нещо на лицето на Бърич угасна. Гласът му беше предрезгавял.
— Защото Фиц е мъртъв и тя е единственото, което ми остана от него и от баща му. А понякога… — Той вдигна мазолестата си ръка и разтърка лицето си. — Понякога си мисля, че за всичко съм виновен аз. — Сетне продължи съвсем тихо: — Изобщо не биваше да го пускам. Когато беше малък. Когато искаха да го вземат в замъка, ако го бях завел при Рицарин, може би сега и двамата щяха да са живи. Мислих си за това. За малко да го направя. Той не искаше да се отдели от мен и тогава за малко да го заведа при Рицарин. Но не го заведох. Позволих им да го вземат и те го използваха.