Нямаше нужда да разпитвам. На другата сутрин целият град се вълнуваше от пристигането на Славен. От много години крал не бе посещавал Синьото езеро и всеки търговец и дребен благородник възнамеряваше да се възползва от идването му. Славен се беше настанил в най-голямата и хубава странноприемница в града, като бе поискал да му освободят всички стаи. Чух слухове, че ханджията едновременно бил поласкан и ужасен, защото макар че това определено щяло да създаде репутация на заведението му, никой не му споменал нищо за заплащане, само му представили списък с храни и вина, които крал Славен очаквал да му бъдат поднасяни.
Облякох новата си зимна премяна, нахлузих вълнената си шапка до ушите си и излязох навън. Лесно намерих странноприемницата. Нито един друг хан в Синьото езеро не бе триетажен, нито можеше да се похвали с толкова много балкони и прозорци. Улиците наоколо гъмжаха от благородници, които искаха да се представят на крал Славен, мнозина следвани от красивите си дъщери. Те се блъскаха с менестрели и жонгльори, дошли да предложат услугите си на негово величество, търговци, донесли като дарове мостри от най-хубавите си стоки, както и доставчици на месо, пиво, вино, хляб, сирене и всякакви други храни. Не се опитах да вляза, но се заслушах в разказите на излизащите. Трапезарията била пълна със стражници, а те били истински грубияни и ругаели местното пиво и уличници така, като че ли в Трейдфорд имали по-добри. А крал Славен днес не приемал, не, след бързото пътуване се чувствал зле и пратил за най-качествените запаси от димче, за да се възстанови. Да, щяло да има официална вечеря, невъобразимо пищна, мили мои, били поканени само най-високопоставените личности. И видяхте ли го, с едно око като на мъртва риба, направо тръпки ме побиват от него, ако бях на мястото на краля, щях да си избера за съветник по-приличен мъж, умел или не. Така говореха хората, които напускаха странноприемницата през предния и задния вход, и аз слушах всичко, като в същото време наблюдавах кои прозорци са със спуснати завеси срещу дневната светлина. Почивал значи, а? Можех да му помогна.
Ала тук се изправих пред нова дилема. Преди няколко седмици просто щях да се вмъкна и да направя всичко възможно, за да забия нож в гърдите на Славен и по дяволите последствията. Ала сега ме гризеше не само заповедта на Искрен, но и мисълта, че ме чакат жена и дете. Вече не бях готов да разменя живота си срещу този на Славен. Този път се нуждаех от план.
Вечерта ме завари на покрива на странноприемницата. Той бе от кедрови дъски, с остър връх, заскрежен и много хлъзгав. Сградата имаше няколко крила и аз лежах и чаках между две от тях. Бях благодарен на Славен, задето е избрал най-големия и хубав хан. Намирах се високо над равнището на съседните постройки и никой нямаше да ме забележи, ако не гледаше специално за човек на покрива. Въпреки това изчаках да се стъмни и с много подхлъзвания се спуснах до стряхата. Известно време останах да лежа там, докато сърцето ми се успокои. Нямаше за какво да се задържа. Покривът продължаваше и над балкона под мен. Трябваше да се плъзна надолу, да се хвана за ръба на стряхата, да се залюлея и да скоча на балкона. Молех се да не се надяна на декоративния парапет с остри шипове.
Планът ми успя. Знаех къде са спалнята и дневната на Славен, знаех часа, в който щеше да отиде на вечеря. Бях проучил ключалките на вратите и прозорците в няколко тукашни сгради и не бях установил нищо непознато. Бях се сдобил с някои дребни инструменти и с леко въже за бягството ми. Щях да вляза и да изляза, без да оставя нито следа. Отровите ми бяха в кесията на колана ми.
Две шила, взети от дюкяна на един кърпач, ми осигуряваха опора за спускането ми по покрива. Не ги забивах в дебелите греди, а между тях, така че върховете им да стигнат до застъпващите се долни дъски. Най-много ме беше страх, когато тялото ми увисна от покрива, без да виждам какво става долу. В решителния момент няколко пъти се залюлях с крака и се приготвих да скоча.
„Капан-капан.“
Замръзнах с крака, свити под стряхата на покрива, стиснал двете забити между гредите шила. Дори спрях да дишам. Не бе Нощни очи.
„Не. Малкия пор. Капан-капан. Бягай. Капан-капан.“
„Капан ли ме очаква?“
„Капан-капан за Фиц-вълка. Старата кръв знае. Големия пор казва, върви, върви да предупредиш Фиц-вълка. Ролф-мечката познава твоя мирис. Капан-капан. Бягай.“
Едва не извиках, когато върху крака ми неочаквано скочи мъничко телце и се затича нагоре. След миг един пор навря мустакатата си муцунка в лицето ми. „Капан-капан — повтори той. — Бягай, бягай.“