— Не. — Певицата отпи от виното си и вирна брадичка. — Казах ти, искам песен. Струва ми се, че вече съм пропуснала една, след като не те последвах, когато… напусна нашата компания. Но се надявам да ми разкриеш подробностите за удивителното си спасение. — Тя се наведе напред и сниши добре школувания си глас до поверителен шепот. — Не мога да изразя колко много се развълнувах, когато чух, че са открили онези стражници мъртви. Разбираш ли, мислех си, че съм се излъгала в теб. Наистина вярвах, че са хванали клетия овчар Том за изкупителна жертва. Синът на Рицарин, казвах си, никога не би се предал без съпротива. Затова не те последвах! Но когато научих новината, направо ме полазиха тръпки. „Той е бил — укорих се аз. — Копелдакът е бил там и аз изобщо не си помръднах пръста, когато го отвеждаха.“ Не можеш да си представиш как се ругаех за това, че съм се усъмнила в инстинкта си. Но после реших, че щом си се спасил, пак ще дойдеш тук. Пътуваш за Планините, нали?
Стрелнах я с поглед, от който всяко бъкипско конярче щеше да побегне и който щеше да изтрие усмивката от лицето на всеки бъкипски стражник. Ала Славея беше пътуваща певица. Менестрелите не се смущават лесно. Тя продължи да се храни, като очакваше отговора ми.
— Защо да пътувам за Планините — тихо я попитах аз.
Младата жена преглътна, отпи глътка вино и се усмихна.
— Не зная защо. Може би, за да се притечеш на помощ на Кетрикен? Каквато и да е причината, подозирам, че в тази история има песен, нали?
Преди година нейният чар и усмивка навярно щяха да ме спечелят. Преди година щеше да ми се иска да вярвам на тази привлекателна жена, щеше да ми се иска да се сприятелим. Сега тя само ми досаждаше. Беше излишна пречка, връзка, която трябваше да избягвам. Не й отговорих, само казах:
— По това време на годината е глупаво дори само да си помислиш за пътуване в Планините. Ветровете не го позволяват. До пролетта няма да плава нито една гемия и крал Славен е забранил търговията с Планинското кралство. Никой не пътува за там.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Научих, че преди седмица кралските стражници се качили на две гемии и принудили екипажите им да потеглят. Вълните изхвърлили на брега трупове поне от едната гемия. Човешки и конски. Никой не знае дали другите са стигнали оттатък. Но… — Славея доволно се усмихна, още повече се наведе към мен и сниши глас — знам за едни хора, които въпреки всичко ще пътуват за Планините.
— Кои?
Тя ме накара да почакам малко.
— Контрабандисти — накрая тихо отвърна певицата.
— Контрабандисти ли — предпазливо попитах аз. Звучеше логично. Колкото по-строги бяха търговските ограничения, толкова по-изгодно бе за хората, които въртяха незаконната търговия. Винаги щеше да има хора, готови да рискуват живота си за печалба.
— Да. Но не затова те потърсих. Фиц, трябва да си чул за идването на крал Славен в Синьото езеро. Обаче това е лъжа, капан, за да те примамят. Не бива да ходиш там.
— Знам — спокойно отвърнах аз.
— Откъде? — Славея говореше тихо, но виждах, че е раздразнена, задето съм знаел преди да ми каже.
— Може да ми го е прошепнало някое пиле — надуто заявих аз. — Нали знаеш, ние осезателите знаем езиците на всички животни.
— Наистина ли — доверчива като дете, попита тя.
Повдигнах вежди.
— По-интересно ми е да науча ти откъде знаеш.
— Разпитаха всички от кервана на Мадж.
— И?
— И само какви приказки им разправихме! Според Крис по пътя изчезнали няколко овце, завлечени през нощта, без да издадат нито звук. А когато им разказваше как си се опитал да я изнасилиш, Тасин спомена, че едва тогава забелязала черните ти нокти и светещите ти в мрака очи.
— Изобщо не съм се опитвал да я изнасиля — възкликнах аз. Прислужникът въпросително се обърна към нас.
Славея се отпусна на стола си.
— Обаче историята беше толкова хубава, че направо ми се насълзиха очите. Тасин показа белега на бузата си, където си я одрал, и рече, че нямало да се спаси, ако не била самакитката, дето растяла наблизо.
— Струва ми се, че ако търсиш песен, трябва да потърсиш Тасин — отвратено измърморих аз.
— О, но моята история беше най-хубава — започна тя, сетне поклати глава към приближилия се прислужник, отмести празната си чиния и се огледа. Трапезарията започваше да се пълни с вечерните клиенти. — Стаята ми е на горния етаж — покани ме певицата. — Там ще можем да поговорим насаме.
Втората вечеря най-после ме беше заситила. И ми бе топло. Трябваше да съм предпазлив, ала от храната и топлината ми се спеше. Опитах се да се съсредоточа. Каквито и да бяха, тези контрабандисти ми предлагаха надежда да стигна до Планините. Единствената надежда. Кимнах. Тя се изправи и аз я последвах с коша си.