— Кого търсите?
— Ник — отвърна Славея.
— Не познавам никакъв Ник — заяви мъжът, отвори вратата и влезе вътре. Певицата смело тръгна след него. Колебливо я последвах. Мечът висеше на хълбока ми. Доближих ръка към ръкохватката, ала без да я стискам. Не исках да го приемат като предизвикателство.
В огнището гореше огън. По-голямата част, но не целият дим се издигаше по комина. Върху купчина слама в единия ъгъл видях момче и петнисто яре. Момчето ококори сините си очи, ала не каза нищо. От гредите висяха пушени бутове. Мъжът занесе млякото на масата, на която една жена режеше дебели жълти корени, и се обърна към нас.
— Струва ми се, че сте объркали къщата. Опитайте малко по-нататък по пътя. Не в следващата къща. Там живее Пелф.
— Много ви благодаря. — Славея се усмихна на всички и се запъти към вратата. — Идваш ли, Том — повика ме тя. Учтиво кимнах на хората и я последвах. Излязохме навън. Когато се отдалечихме, я попитах:
— Ами сега?
— Не съм съвсем сигурна. От онова, което чух, мисля, че трябва да отидем при Пелф и да попитаме за Ник.
— От онова, което си чула ли?
— Ти да не мислиш, че лично се познавам с контрабандисти? Бях в обществената баня и две жени си приказваха. Поклоннички на път за Планините. Едната рече, че за известно време това може би ще е последната възможност да се изкъпят, а другата отвърна, че не я е грижа, стига най-после да напуснат Синьото езеро. Другата й обясни къде трябва да се срещнат с контрабандистите.
Не казах нищо. Предполагам, че изражението ми е било достатъчно, защото Славея възмутено ме попита:
— Имаш ли по-добра идея? Или ще успеем, или няма.
— Накрая може да ни прережат гърлата.
— Тогава се върни в града и се опитай да се справиш по-добре.
— Мисля, че ако се върнем, мъжът, който ни следи, ще ни помисли за шпиони и ще вземе съответните мерки. Затова ще отидем при Пелф и ще видим какво ще излезе от това. Не, не поглеждай назад.
Върнахме се на пътя и продължихме към следващата ферма. Вятърът се усилваше и усетих в него дъх на сняг. Ако скоро не откриехме Ник, връщането до града щеше да е дълго и студено.
Някой някога се беше грижил за следващата ферма. Някога от двете страни на отбивката бяха расли сребърни брези. Сега те бяха само бледо подобие на дървета с отдавна голи клони и белеща се кора. Обширните пасища и ниви бяха оградени, но добитъка отдавна го нямаше. Нивите бяха буренясали, пасищата бяха обрасли с трънаци.
— Какво е станало с тази земя — попитах, докато минавахме покрай тъжната гледка.
— Суша. После пожари. Преди речните брегове оттатък тези ферми били покрити с дъбови гори и пасища. Тук отглеждали крави. По-нататък пастирите водели козите си на общите пасища, харагарите ровели жълъди под дъбовете. Чувала съм, че имало и много дивеч. После избухнали пожарите. Казват, че продължили повече от месец. Не можело да се диша и речната вода почерняла от пепел. Летящите искри подпалили не само горите и поляните, но и нивите, и къщите. След дългата суша самата река била почти пресъхнала. Нямало къде да избягат от огъня. А след пожарите пак настъпили горещи сухи дни. Но ветровете носели и прах, освен пепелта. Всички по-малки потоци пресъхнали. Накрая дошла есента и започнали дъждове. За един сезон се изляла цялата вода, за която хората се били молили години наред. И след като водата се отдръпнала, е, виждаш какво е останало. Отмита чакълеста почва.
— Спомням си, че съм чувал нещо подобно. — Някой… Сенч?… ми бе казал, че хората държали краля отговорен за всичко, дори за сушата и пожарите. Тогава това не означаваше нищо за мен, но за тези фермери трябваше да е било като края на света.
Къщата също говореше за грижовна ръка и по-добри времена. Беше двуетажна, построена от греди, ала боята отдавна бе избеляла. Капаците на прозорците на горния етаж бяха затворени. От двете страни на покрива имаше два каменни комина, но единият беше полуразрушен. От другия се издигаше дим. Пред вратата на къщата стоеше младо момиче. На ръката му бе кацнал едър сив гълъб и то леко го галеше.