— Та какво казвахте — попита братът, когато се настанихме пред огъня.
— Всъщност говорехте вие — отвърнах аз.
Сестра му се върна с чашите и той замълча, докато ни наливаше. Сетне четиримата вдигнахме наздравица.
— За крал Славен — предложи домакинът ни.
— За моя крал — дружелюбно се съгласих аз и отпих. Брендито бе добро. Бърич щеше да го оцени.
— Крал Славен предпочита да вижда хората като нашия приятел Ник увиснали на бесилката — рече мъжът.
— Или по-скоро в своя кръг. — Въздъхнах. — Каква дилема! От една страна, крал Славен застрашава живота му, а от друга, без кралската забрана на търговията с Планините с какво щеше да си изкарва прехраната Ник? Чух, че напоследък в земите му няма нищо друго, освен камънаци.
Той съчувствено кимна.
— Бедният Ник. Човек все трябва да живее от нещо.
— Така е — потвърдих аз. — А понякога, за да остане жив, човек трябва да прекоси някоя река, въпреки че неговият крал го забранява.
— Това е малко по-различно от прехвърлянето на нещо оттатък реката.
— Не чак толкова — възразих аз. — Ако Ник добре владее занаята си, не би трябвало да се затрудни. А чух, че бил много добър.
— Най-добрият — гордо заяви момичето.
Брат му го стрелна с предупредителен поглед.
— Какво предлага онзи човек, за да му помогнат да прекоси реката — тихо попита той.
— Той ще го предложи на самия Ник — също толкова тихо отвърнах аз.
Известно време мъжът се взираше в пламъците. После се изправи и протегна ръка.
— Ник Холдфаст. Сестра ми Пелф.
— Том — представих се аз.
— Славея — каза певицата.
Ник отново вдигна чашата си.
— За бъдещата сделка — предложи той и всички отпихме. След като седна, контрабандистът попита: — Съгласен ли си да говорим открито?
Кимнах.
— Колкото може по-открито. Чухме, че ще водиш група поклонници оттатък границата. Искаме същата услуга.
— На същата цена — прибави Славея.
— Това не ми харесва, Ник — неочаквано се обади Пелф. — Някой си е развързал езика. Знаех си, че не бива да се съгласяваме. Откъде да знаем…
— Шшт. Аз поемам риска, така че аз ще определям какво да правя. Ти само трябва да чакаш тук и да гледаш къщата, докато ме няма. И да не си развързваш езика. — Той отново се обърна към мен. — По една жълтица на човек, предварително. Втора на отсрещния бряг. И трета на границата с Планинското кралство.
— О! — Цената беше невероятна. — Ние не можем… — Славея впи нокти в китката ми. Млъкнах.
— Не можеш да ме убедиш, че поклонниците са платили толкова много — тихо каза тя.
— Те ще пътуват със свои коне и фургони. И имат хранителни припаси. — Ник вирна брадичка. — Струва ми се обаче, че вие пътувате само с дрехите на гърба си.
— И сме много по-незабележими, отколкото фургон с коне. Ще ти дадем една жълтица сега и втора на границата с Планините. И за двамата — предложи Славея.
Той се отпусна на креслото си и се замисли за миг. Сетне отново напълни чашите ни с бренди.
— Не е достатъчно — мрачно заяви Ник. — Но предполагам, че нямате повече.
Всъщност аз нямах и толкова. Надявах се, че Славея има.
— Прехвърли ни оттатък реката за толкова — обадих се аз. — Оттам нататък ще продължим сами.
Певицата ме ритна под масата и се обърна към мен.
— Той ще заведе другите до Планинското кралство. Спокойно можем да използваме тяхната компания. — И към Ник: — Тези пари би трябвало да стигнат чак до Планините.
Той отпи от брендито си и тежко въздъхна.
— С ваше извинение, преди да се съглася, искам да видя парите ви.
Двамата със Славея се спогледахме.
— Трябва да останем за малко насаме — спокойно отвърна тя. — С ваше извинение. — Младата жена се изправи, хвана ме за ръка и ме отведе в ъгъла на стаята, където ми прошепна: — Никога през живота си ли не си се пазарил? Даваш прекалено много прекалено бързо. Виж сега, колко пари всъщност имаш?
Вместо отговор й протегнах кесията си. Тя светкавично извади съдържанието й като сврака, която краде жито. После с опитен жест претегли монетите.
— Нямаме достатъчно. Мислех, че имаш повече. Какво е това? — Славея посочи обецата. Стиснах я в шепа, преди да успее да я вземе.
— Нещо много важно за мен.
— По-важно от живота ти ли?
— Не съвсем — признах аз. — Но почти. Известно време я е носил баща ми. Даде ми я един мой близък приятел.
— Е, ако се наложи да се разделиш с нея, ще се погрижа да я продадем скъпо. — И без повече думи се завъртя и се върна при Ник, седна на стола си и пресуши остатъка от брендито си. Когато седнах и аз, Славея каза на контрабандиста: — Сега ще ти дадем колкото пари имаме. Не са толкова, колкото искаш. Но на границата с Планинското кралство ще ти дам всичките си накити. Пръстени, обеци, всичко. Съгласен ли си?