— Том, можеш ли да караш конска кола?
— Естествено.
— Добре ли?
— Доста добре — тихо отвърнах аз.
— Чудесно, тогава сме готови за път. Трябваше да кара братовчед ми Ханк, но тази сутрин диша като ковашки мях, хванала го е някаква кашлица. Жена му не го пуска. Но щом можеш да караш кола…
— Това обаче ще означава промяна на възнаграждението — неочаквано се намеси Славея. — Като кара колата, той ти спестява разходите за кон за самия него. И за храната на братовчед ти.
Ник се изненада за миг и започна да мести поглед между мен и Славея.
— Което си е право, право си е — отбелязах аз. Опитах се да скрия усмивката си.
— Ще уредя нещата — отстъпи той и отново излезе от кухнята. След малко се върна. — Старицата казва, че щяла да те изпита. Нали разбираш, конят и каруцата са нейни.
Навън все още бе тъмно. Факлите пращяха на вятъра и снега. Наоколо се суетяха хора, вдигнали качулки и увити в плащовете си. Имаше четири фургона. Единият беше натоварен с петнадесет пътници. Те се бяха притиснали един към друг с чанти в скутовете си и сведени глави, за да се защитят от студа. Една жена ме стрелна с поглед. Лицето й изразяваше съмнение. На ръката й се бе облегнало дете. Зачудих се откъде идват. Двама мъже натовариха последното буре на четвъртата каруца и опънаха покривалото отгоре.
Зад пътническия фургон имаше каручка с две колела. Вътре с изправен гръб седеше дребна старица, цялата в черно. Беше увита в плащ с качулка, шал и пътно одеяло върху коленете. Докато заобикалях колата й, тя внимателно ме наблюдаваше с проницателните си черни очи. Петнистата й кобила не харесваше времето и хамутът й я стягаше. Наместих го, доколкото можех, и я убедих да ми се довери. Когато свърших, вдигнах глава и видях, че старицата не ме изпуска от поглед. Черната й коса се подаваше изпод качулката, но не всичко бяло в нея бе сняг. Тя прехапа устни, ала не каза нищо дори когато натоварих багажа си под седалката. Поздравих я и седнах до нея.
— Струва ми се, че ще карам твоята каручка — дружелюбно казах аз.
— Струва ти се значи. Не знаеш ли? — Жената ме изгледа остро.
— Ханк се разболял. Ник ме помоли да заема неговото място. Казвам се Том.
— Не обичам промените — отвърна тя. — Особено в последния момент. Промените показват, че не си бил готов.
Реших, че се досещам защо Ханк така ненадейно се е почувствал зле.
— Казвам се Том — повторно се представих аз.
— Вече го каза. — Старицата се загледа в сипещия се сняг. — Цялото това пътуване е лоша идея — високо рече тя, ала не на мен. — И от него няма да излезе нищо добро. Още отсега го виждам. — Жената кършеше пръсти в скута си. — Проклети стари кокали — каза на снега тя. — Ако не бяха старите ми кокали, нямаше да имам нужда от никого.
Не знаех какво да й отговоря, но ме спаси Славея, която спря коня си до мен.
— Ще погледнеш ли какво са ми дали да яздя — предизвикателно попита тя. Нейната кобила разтърси черната си грива и ме погледна така, като че ли ме молеше да погледна какво очакват от нея да носи на гърба си.
— Изглежда ми съвсем наред. От планинска порода е. Всичките са такива. Но са много издръжливи и повечето са със спокоен нрав.
Славея се намръщи.
— Казах на Ник, че за тази цена очаквам приличен кон.
В този момент той мина край нас. Неговият кон не бе по-голям от кобилата на Славея. Ник я погледна, после се извърна, сякаш вече не издържаше.
— Да вървим — тихо каза той. — По-добре е да не говорите и да не изоставате от колата пред вас. В тази буря е по-лесно да се изгубите, отколкото си мислите.
Въпреки тихия му глас всички незабавно се подчиниха на заповедта му. Нямаше високи команди, нито прощални викове. Дръпнах юздите и подкарах кобилата. Тя неодобрително изпръхтя, но тръгна. Напредвахме в почти пълна тишина и през постоянната пелена на снега. Кобилата на Славея неспокойно хапеше юздечката си, докато певицата не я пришпори. Животното бързо препусна и се присъедини към другите коне в началото на групата. Аз останах до мълчаливата старица.
Скоро се уверих в предупреждението на Ник. Слънцето изгря, но снегът продължаваше да вали на толкова големи парцали, че светлината имаше млечен оттенък. Снежинките искряха като бисери и едновременно заслепяваха и уморяваха очите. Сякаш пътувахме през безкраен бял тунел и виждахме само колата пред себе си.
Ник не ни водеше по пътя. Пресичахме през замръзнали полета. Снегът бързо засипваше следите, които оставяхме. Ездачите слизаха на земята да отварят портите на оградите, после ги затваряха след нас. Веднъж зърнах в далечината друга ферма, ала прозорците й тъмнееха. Малко след пладне излязохме през последната порта и продължихме по стар път, който с времето се беше превърнал в тясна пътека.