„Миришеш на женска. Нова партньорка ли си си взел?“
„Не. Не, разбира се.“
„Но споделяте една бърлога, нали?“
„Пътуваме заедно. Като глутница. Така е по-безопасно.“
„Знам.“
Известно време неподвижно седяхме и просто повторно се приспособявахме към физическото присъствие на другия. Отново се чувствах цял. Бях намерил покой. Не бях разбирал, че толкова много се безпокоя за него, докато видът му не ме беше успокоил. Усещах неволното му съгласие. Той знаеше, че сам съм преживял много трудности и опасности. Не бе смятал, че ще се спася. Ала му бях липсвал. Беше му липсвал моят начин на мислене, идеите и споровете, каквито вълците никога не водят помежду си. „Затова ли се върна при мен?“ — попитах го.
Нощни очи рязко се изправи и се отръска. „Беше време да се върна — уклончиво отвърна той. После прибави: — Тичах с тях. Накрая ме приеха в глутницата си. Ловувахме заедно, убивахме заедно, ядяхме заедно. Беше много хубаво.“
„Но?“
„Исках да съм техен водач. — Той се обърна и ме погледна през рамо с изплезен език. — Свикнал съм да съм водач, нали знаеш.“
„Нима? И те не бяха съгласни, така ли?“
„Черния е много едър. И бърз. Мисля, че съм по-силен от него, но той знае повече хитрости. Беше също като тогава, когато ти се бореше със Сърцето на глутницата.“
Тихо се засмях. Той се завъртя към мен и оголи зъби в престорено изръмжаване.
— Успокой се — прошепнах аз и разперих ръце. — Така. Какво се случи?
Нощни очи се отпусна до мен. „Той продължава да е водач. Запази женската и бърлогата си. — Моят вълк се замисли и усетих, че се бори с идеята за бъдещето. — Друг път може да е различно.“
— Възможно е — съгласих се аз. Леко го почесах зад ухото и той едва не се претърколи по гръб на снега. — Ще се върнеш ли при тях някой ден?
Докато го чешех зад ушите, му бе трудно да се съсредоточи върху думите ми. Престанах и повторих въпроса. Нощни очи наклони глава настрани и весело ме погледна. „Попитай ме в този някой ден и тогава ще мога да ти отговоря.“
„Всяко нещо с времето си — съгласих се аз. — Радвам се, че си тук. Но все пак не разбирам защо се върна при мен. Можеше да останеш в глутницата.“
Очите му срещнаха моите. „Ти си призован, нали? Твоят крал ти каза «Ела при мен.»“
Неохотно кимнах. „Призован съм.“
Той рязко се изправи, изтръска се и впери очи в нощта. „Щом ти си призован, същото се отнася за мен.“ Беше му трудно да го признае.
„Не си длъжен да идваш с мен. Зовът на моя крал обвързва само мен, не теб.“
„Грешиш. Всичко, което обвързва теб, обвързва и мен.“
„Не разбирам как е възможно“ — предпазливо казах аз.
„Аз също. Но е така. «Ела при мен» — извика той. И известно време не му обръщах внимание. Но вече не мога.“
„Съжалявам. — Потърсих начин да го изразя. — Той няма право на теб. Зная го. Мисля, че не е искал да повика и теб. Дори ми се струва, че не е искал да ме обвърже с тези думи. Но го направи и аз трябва да отида при него.“
Изправих се и изтупах снега, който бе започнал да се топи по дрехите ми. Изпитвах срам. Беше ми го причинил Искрен, човек, на когото вярвах. И не стига това, но и чрез мен го бе наложил на вълка. Нямаше право да изисква нищо от Нощни очи. Аз също. Връзката помежду ни беше доброволна, взаимно себеотдаване без задължения. А сега чрез мен той бе впримчен толкова здраво, все едно го бях затворил в клетка.
„Значи заедно сме затворени в клетка.“
„Ще ми се да не беше така. Ще ми се да можех да те освободя. Но не зная как да освободя дори себе си. Тъй като нямам представа как си обвързан, не мога да те пусна. Двамата с теб споделяме Осезанието. С Искрен споделяме Умението. Как може неговото Умение да е минало през мен, за да стигне до теб? Когато той ме повика, ти беше много надалеч.“
Нощни очи неподвижно клечеше в снега. Вятърът се бе усилил и на слабата звездна светлина виждах как роши козината му. „Аз винаги съм с теб, братко. Може да не го усещаш, но винаги съм с теб. Ние сме едно цяло.“
„Двамата споделяме много неща“ — съгласих се аз. Загриза ме безпокойство.
„Не. — Той се обърна и ме погледна в очите, както не би могъл никой див вълк. — Не става въпрос за споделяне. Ние сме едно цяло. Аз вече не съм вълк, ти вече не си човек. Не знам как се казва онова, което представляваме заедно. Навярно знае онзи, които ни говореше за Старата кръв. — Нощни очи замълча за миг. — Виж до каква степен съм станал човек, че да говоря за дума, която да изразява някаква идея. Няма нужда от думи. Ние съществуваме и сме такива, каквито сме.“
„Щях да те освободя, ако можех.“
„Наистина ли? Така нямаше да съм част от теб.“
„Нямах предвид това. Исках да кажа… Исках да кажа, че щях да ти дам възможност да имаш самостоятелен живот.“