Той се прозя и се протегна. „Аз искам възможност да имаме общ живот. И ние ще си я спечелим заедно. Е, нощем ли пътуваме, или денем?“
„Ние пътуваме денем.“
Нощни очи ме разбра. „Значи ще продължиш да пътуваш с тази голяма глутница, така ли? Защо не я напуснеш и не тръгнеш с мен? Двамата ще сме по-бързи.“
Поклатих глава. „Не е толкова просто. Имам нужда от подслон и от помощта на тази глутница, за да оцелея.“
Последва тежък половин час. Опитах се да му обясня, че се нуждая от подкрепата на другите в кервана, за да стигна до Планините. Ако имах кон и собствени провизии, нямаше да се поколебая да се доверя на късмета и да тръгна с вълка. Ала пеш и само с онова, което можех да нося на гръб, когато ме очакваха дълбоките снегове и лютите студове на Планините, да не споменавам за прекосяването на реката? Не бях чак такъв глупак.
Нощни очи възразяваше, че сме можели да ловуваме. Нощем да се гушим един до друг в снега. Той можел да се грижи за мен, както бил правил винаги. С търпение успях да го убедя, че трябва да продължа пътуването с кервана. „Значи аз ще трябва да продължа да се крия като улично куче и да следвам всички тези хора, така ли?“
— Том? Том, къде си — едновременно ядосано и уплашено ме повика Ник.
— Тук съм! — Излязох от храстите.
— Какво правиш — подозрително попита той.
— Пикаех — отвърнах аз. Неочаквано взех решение. — И кучето ми ме е последвало от града и ни е настигнало. Оставих го при приятели, но сигурно е прегризало въжето. Ела тук. Седни. Добро куче.
„Ще ти прегриза гърлото“ — свирепо заплаши Нощни очи, но се приближи и ме последва на открито.
— Адски голямо куче — отбеляза Ник и се наведе напред. — Повече ми прилича на вълк.
— Не за пръв път ми го казват във Фароу. Това е бъкска порода. Използваме ги за овчарски кучета.
„Ще си платиш за това. Обещавам ти.“
В отговор се наведох да го погаля по хълбока и да го почеша зад ушите. „Завърти опашка, Нощни очи.“
— Той ми е стар и верен другар. Трябваше да се досетя, че няма да остане сам.
„Какво ли не търпя заради теб!“ Нощни очи завъртя опашка. Веднъж.
— Разбирам. Е, по-добре влез вътре и поспи. И друг път не излизай сам. По никаква причина. Поне ме предупреждавай. Когато са на пост, хората ми са нервни. Може да ти прережат гърлото, преди да са те познали.
— Ясно.
„Минах точно между двама от тях.“
— Ник, нали нямаш нищо против? Имам предвид кучето. — Опитах се да се престоря на смутен. — Може да остане навън. Всъщност е адски добро куче пазач.
— Само не очаквай да го храня — изсумтя контрабандистът. — И не му позволявай да създава проблеми.
— О, сигурен съм, че няма да безпокои никого. Нали, приятел?
Славея избра точно този момент, за да излезе на вратата.
— Ник? Том?
— Тук сме. Ти беше права, беше отишъл да пикае — тихо каза Ник. После хвана Славея за ръка и я поведе обратно вътре.
— Какво е това — почти уплашено попита тя.
Трябваше да заложа всичко на интелигентността й и на нашето приятелство.
— Кучето — бързо отвърнах. — Нощни очи сигурно е прегризал въжето. Предупредих Крис да го наблюдава, когато му го оставих, казах му, че ще се опита да тръгне след мен. Но Крис не ми е обърнал внимание и сега Нощни очи е тук. Ще трябва да го вземем с нас в Планините.
Славея зяпаше вълка. Очите й бяха големи и черни като нощното небе над нас. Ник я дръпна за ръка и тя най-после се обърна към вратата.
— Ще трябва — промълви певицата.
Мислено благодарих на Еда и всички други богове, които ме чуваха. После се обърнах към Нощни очи.
— Стой тук и пази, добро куче.
„Забавлявай се, докато можеш, малки братко.“ Той легна до каруцата. Съмнявах се, че ще остане дълго там. Последвах Славея и Ник в заслона. Контрабандистът затвори вратата и спусна резето. Събух си ботушите и изтръсках покрития си със сняг плащ, после се завих с одеялото си. Вече се унасях, когато осъзнах какво облекчение изпитвам. Нощни очи се бе върнал. С вълка пред вратата бях в безопасност.
„Нощни очи. Радвам се, че си тук.“
„Проявяваш го по странен начин“ — отвърна той, но усетих, че повече е развеселен, отколкото ядосан.
„Черния Ролф ми прати съобщение. Славен се опитва да насочи срещу нас Старата кръв. Предлага им злато, за да ни предадат. Не бива много да разговаряме.“
„Злато. Какво е златото за нас и за тези като нас? Не се бой, малки братко. Пак съм тук, за да се грижа за теб.“
Затворих очи и се унесох с надеждата, че е прав. Докато се олюлявах на ръба на съня, за миг забелязах, че Славея не е опънала одеялата си до моите. Тя седеше в отсрещната част на заслона. До Ник. Доближили глави, те тихо разговаряха за нещо. Певицата се засмя. Не чух думите, но гласът й звучеше предизвикателно.