Почти ме жегна ревност. Укорих се. Тя беше моя спътница, нищо повече. Какво ме интересуваше как прекарва нощите си? Предишната вечер бе спала притисната до гърба ми. Тази нощ нямаше да е до мен. Реших, че е заради вълка. Не можеше да го приеме. Не беше първата. Едно бе да знае, че съм осезател, но съвсем друго — да види звяра, с който съм обвързан. Е, какво да се прави?
Заспах.
По някое време през нощта усетих внимателно опипване.
Едва доловимо докосване на Умение до сетивата ми. Застанах нащрек и зачаках. Нищо. Дали не си го бях въобразил? Може би го бях сънувал? Хрумна ми вледеняваща мисъл. Може да беше Уил. Неподвижно лежах и копнеех да се пресегна, ала се боях. Ужасно ми се искаше да узная дали Искрен е добре. Откакто онази нощ ме бе спасил от котерията на Славен, нямах нито вест от него. „Ела при мен“ — беше казал той. Ами ако това бе предсмъртното му желание? Ами ако след толкова много търсене откриех само кости? Пропъдих страха си и се опитах да се открия.
Умът, който се докосна до моя, беше на Славен.
Никога не се бях свързвал с него, само подозирах, че притежава Умението. И все пак се съмнявах в усещанията си. Силата му ми се струваше като тази на Уил, ала мислите бяха на Славен. „Не си открил и жената, така ли?“ Мисълта не беше насочена към мен. Той се пресягаше към някой друг. Това ме окуражи. Опитах се да се открия за мислите му, без да се пресягам за тях.
„Още не, кралю.“ Бърл. Криеше страха си зад официалности и любезности. Знаех, че Славен го усеща не по-зле от мен. Знаех дори, че това му доставя удоволствие. Той никога не бе можел да прави разлика между страх и почит. Не вярваше, че някой може да го уважава, ако не трепери от страх. Не бях смятал, че това се отнася и за собствената му котерия. Зачудих се с какво ги е заплашил.
„И копелето ли не си намерил?“ — попита Славен. Вече бях сигурен. Той използваше силата на Уил. Това означаваше ли, че сам не може да използва Умението?
„Не открих нито следа от него, кралю. Мисля, че е мъртъв. Този път наистина. Той се поряза с отровен нож и в този момент изпитваше крайно отчаяние. Никой не би могъл да се преструва така.“
„Тогава къде е трупът му?“
„Някъде, кралю, сигурен съм. Вашите стражници просто още не са се натъкнали на него.“ Последната мисъл идваше от Карод, който не трепереше от страх. Той го криеше дори от себе си и се заблуждаваше, че изпитва гняв. Разбирах необходимостта му да го прави, но се съмнявах, че е разумно. Това го принуждаваше да предизвиква Славен, който не обичаше другите свободно да изразяват мнението си.
„Може би трябва да те пратя да оглавиш търсенето по пътищата — любезно предложи Славен. — В същото време може да потърсиш човека, който е убил Гръм и неговите стражници.“
„Ваше величество…“ — започна Карод, но излъченото от Славен „МЛЪК!“ го накара да прекъсне.
„И аз веднъж го помислих за мъртъв и едва не ме убиха, защото повярвах на чужди думи. Този път искам да го видя, няма да си отдъхна, преди да го видя насечен на парчета. Нещастният опит на Уил да примами копелдака в капан се провали.“
„Може би защото вече е мъртъв“ — глупаво подхвърли Карод.
И тогава станах свидетел на нещо отвратително. Той прати на Карод остра болка, пареща и пронизваща, като използваше Умението на Уил. И тогава най-сетне зърнах в какво са се превърнали. Славен се беше впил в Уил като кърлеж или пиявица и изсмукваше живота от тялото му. Наяве или насън, той винаги бе с него и имаше достъп до силата му. И сега нехайно я разхищаваше, без да мисли какво коства това на Уил. Не знаех, че може да се причинява с помощта на Умението болка. Спомнях си вцепеняващия взрив на сила, с който ги беше отблъснал Искрен, да. Но това бе друго. Това не беше проява на сила или гняв. А на чиста отмъстителност. Знаех, че някъде Карод се е строполил на пода и се мята в безсловесна агония. Бърл и Уил бяха свързани с него и сигурно бяха изпитали част от болката. Изненадваше ме, че член на котерията изобщо е способен да причини такова нещо на друг. Но пък болката не беше пратена от Уил. А от Славен.
След известно време паренето премина. В действителност може да бе продължило само миг. За Карод трябваше да е било цяла вечност. Усетих слабото му мислено хленчене. В момента нямаше сили за повече.
„Не вярвам, че копелдакът е умрял. Не смея да вярвам в това, докато не съм видял трупа му. Някой е убил Гръм и хората му. Затова го открийте и ми го доведете. Жив или мъртъв. Бърл. Остани където си и удвои усилията си. Сигурен съм, че се е запътил натам. Не позволявай нито един пътник да премине, без да го провериш. Карод, мисля, че трябва да отидеш при Бърл. Ленивият живот, изглежда, не подхожда на темперамента ти. Тръгваш още утре. И по време на пътя недей да мързелуваш. Насочи мислите си към изпълнението на задачата. Известно ни е, че Искрен е жив — той го доказа на всички ви. Копелдакът ще се опита да отиде при него. Трябва да го спрем преди това и тогава ще елиминираме опасността от брат ми. Не ви ли е хрумвало какво ще стане с нас, ако Искрен успее? Търсете го, и с Умение, и с хора. Постоянно напомняйте за наградата, която обявих за залавянето му. И за наказанието, което очаква съучастниците му. Ясен ли съм?“