„Разбира се, ваше величество. Няма да щадя усилията си“ — побърза да отговори Бърл.
„Карод? Не чувам нищо от теб, Карод.“ Заплахата от наказание висеше над всички.
„Моля ви, ваше величество. Ще направя всичко, всичко. Ще го намеря жив или мъртъв.“
Уил и присъствието на Славен изчезнаха. Карод ги последва. Бърл остана още миг. Дали се вслушваше и опипваше към мен? Оставих мислите си да текат свободно. Наруших съсредоточаването си. После отворих очи и се загледах в тавана. След използването на Умението бях неспокоен и целият треперех.
„При теб съм, братко“ — увери ме Нощни очи.
„Радвам се, че си при мен.“ Обърнах се на една страна и се опитах да заспя.
(обратно)16 Скривалището
В много от древните легенди за Осезанието се твърди, че осезателят постепенно придобивал повечето свойства на животното, с което е обвързан. В някои от най-страшните приказки се казва, че накрая осезателят придобивал способността да се превръща в този звяр. Хора, които добре познават тази магия, са ме уверявали, че не е така. Вярно е, че осезателят, без да го съзнава, може да възприема някои от физическите особености на своето животно, но човек, обвързан с орел, не може да разпери криле, нито онзи, който е обвързан с кон, ще зацвили. С времето осезателят все по-добре разбира звяра и колкото по-дълго са свързани двамата, толкова повече ще си прилича поведението им. Животното най-вероятно ще възприеме маниерите и особеностите на човека и обратно. Но това става само след продължителен период на непрекъснат контакт.
Ник и Бърич бяха на едно мнение за това кога започва утрото. Събудих се от шума на неговите хора, които извеждаха конете от заслона. През отворената врата нахлуваше студен вятър. Другите се размърдваха в мрака около мен. Едно момиченце плачеше, че го будят толкова рано. Майка му се зае да го успокоява. „Моли“ — с внезапен копнеж си помислих аз. Някъде Моли успокояваше моята дъщеря.
„Какво е това?“
„Моята женска ми роди малко. Далеч оттук.“
Незабавна загриженост. „Но кой ще ловува месо, за да ги храни? Не трябва ли да се върнем при нея?“
„Там е Сърцето на глутницата.“
„Разбира се. Трябваше да се досетя. Той знае законите на глутницата, въпреки че го отрича. Тогава всичко е наред.“
Докато ставах и навивах одеялата си, ми се искаше да мога да приема положението също толкова спокойно. Знаех, че Бърич се грижи за тях. Това му беше в природата. Спомних си всички години, през които ме бе гледал. Тогава често го бях мразил — а сега не се сещах за друг, който да предпочитам да се грижи за Моли и моята дъщеря. Освен самия мен. Предпочитах аз да се грижа за тях, дори ако трябва да люлея плачещото бебе. Макар, че в момента ми се искаше поклонничката да накара детето да млъкне. В резултат от шпионирането през нощта ме измъчваше свирепо главоболие.
Решението, изглежда, беше храната, защото когато получи парче хляб с мед, момиченцето утихна. Припряно закусихме. Единственото топло нещо от храната ни бе чаят. Забелязах, че Кетъл се движи много сковано, и я съжалих. Занесох й чаша горещ чай, за да стопли възлестите си пръсти, и й събрах одеялата. Никога не бях виждал толкова разкривени от артрит ръце — напомняха ми за птичи нокти.
— Един мой стар приятел ми каза, че понякога копривата облекчава болките в ръцете — измърморих, докато завързвах вързопа й.
— Само ми намери коприва, дето расте под снега, и веднага ще послушам съвета ти, момко — свадливо отвърна тя. Но след малко ми подаде сушена ябълка от оскъдните си запаси. Приех я с благодарност. Натоварих багажа ни в каручката и впрегнах кобилата, докато Кетъл допиваше чая си. Огледах се, ала нямаше и следа от Нощни очи.
„Ловувам“ — донесе се отговорът му.
„Ще ми се да бях с теб. Успех.“
„Нали трябваше да разговаряме колкото може по-малко, за да не ни чуе Славен?“
Не казах нищо. Утрото бе ледено и ясно, почти ослепително светло след снега от предишния ден. Беше по-студено — речният вятър сякаш проникваше през дрехите ми и откриваше пролуките около маншетите и яката ми, за да пъхне вътре вкочаняващите си пръсти. Помогнах на Кетъл да се качи в каручката и я увих с едно от одеялата й.