— До колата ни има вълк.
— Това е моето куче. Макар че в него тече малко вълча кръв — небрежно признах аз.
Тя отново се наведе от каручката, после премести поглед към спокойното ми лице.
— Значи напоследък в Бък пазят овцете с вълци. — Старицата кимна и отново замълча.
През останалата част от деня упорито продължихме напред. Не срещнахме други пътници и само веднъж зърнахме в далечината колиба, от покрива на която се вдигаше дим. Студът и вятърът бяха безмилостни. Лицата на поклонниците във фургона пред нас ставаха все по-бледи, носовете им — по-червени. Устните на една жена бяха почти сини. Те се притискаха един към друг като риба в саламура, ала близостта, изглежда, не им помагаше.
Мърдах пръстите си в ботушите, за да не замръзнат, и прехвърлях юздите от ръка в ръка, за да топля длани под мишниците си. Рамото ме болеше и болката се спускаше надолу чак до пръстите. Устните ми бяха сухи, но не смеех да ги оближа, за да не се напукат. Малко неща бяха по-неприятни от постоянния студ. Що се отнасяше до Кетъл, не се съмнявах, че измъчва и нея. Тя не се оплакваше, но изглеждаше все по-дребна под одеялото си. Мълчанието й доказваше окаяното й състояние.
Нощта все още не се бе спуснала, когато Ник отби колите от пътя и ни поведе по засипана със сняг пътека. Единственият признак за нея, който можех да установя, беше това, че над снега се подаваше по-малко трева, ала Ник, изглежда, добре се ориентираше. Контрабандистите отъпкваха пътя за колите и въпреки това дребната кобила на Кетъл едва напредваше. Веднъж се обърнах назад и видях, че вятърът бързо заличава следите ни.
Местността, през която минавахме, изглеждаше еднообразна, но малко хълмиста. Накрая прехвърлихме поредното възвишение и видяхме няколко сгради, които не се забелязваха от пътя. Смрачаваше се. Само един от прозорците светеше. Докато се спускахме натам, бяха запалени още свещи и Нощни очи усети във вятъра мирис на дим. Очакваха ни.
Сградите не бяха стари. Очевидно бяха завършени съвсем наскоро. Имаше голям сбор. Целият керван влезе в него заедно с колите. Пръстта бе изкопана така, че оборът беше наполовина под земята, което обясняваше защо не се вижда от пътя. Ако не знаеше за съществуването на това място, човек никога нямаше да го открие. Изкопаната пръст бе натрупана около сградите. Зад дебелите стени дори не чувахме вятъра. Една крава се размърда в яслата си, докато разпрягахме конете. Имаше слама, сено и корито прясна вода.
Поклонниците слизаха от фургона и аз тъкмо подавах ръка на Кетъл, когато вратата се отвори и вътре се втурна гъвкава млада жена с буйни червени коси. Тя постави юмруци на хълбоците си и се изправи пред Ник.
— Кои са тези хора и защо си ги довел тук? Каква полза от скривалището, ако за него знае половината страна?
Контрабандистът повери коня си на един от своите хора и се обърна към нея. Без да й каже нито дума, той я грабна в прегръдките си и я целуна. Ала след миг жената се отскубна от него.
— Какво…
— Платиха ми добре. Носят си храна и могат да пренощуват тук. Утре ще продължат за Планините. Там горе никой не го е грижа какво правим. Няма опасност, Тел, прекалено много се тревожиш.
— Трябва да се тревожа за двама, защото ти нямаш и капчица здрав разум. Вече съм сготвила, но храната не е достатъчна за толкова хора. Защо не прати гълъб да ме предупредиш?
— Пратих. Не е ли пристигнал? Може бурята да го е забавила.
— Винаги казваш така, когато си забравил да го направиш.
— Стига, жено. Нося ти добра вест. Ела да идем в къщата и да поговорим. — Ник я прегърна през кръста и двамата излязоха. Хората му се погрижиха за нас. Имаше сено, в което да спим, и достатъчно място, където да го разстелем. Отпред беше изкопан кладенец. В единия край на помещението бумтеше огнище. Коминът пушеше отвратително, но човек можеше да си сготви храна. Не бе топло, ала никой не се оплакваше. Нощни очи остана навън.
„Курникът им е пълен с кокошки — съобщи ми той. — Има и птичарник с гълъби.“
„Остави ги на мира“ — предупредих го аз.
Славея понечи да отиде с хората на Ник в къщата, но те я спряха на вратата.
— Ник каза всички да останете вътре. — Мъжът ме стрелна с многозначителен поглед. После извика, за да го чуят всички: — Донесете си вода сега, защото на излизане ще заключим вратата. Заради вятъра.
Думите му не заблудиха никого. Очевидно контрабандистът смяташе, че колкото по-малко знаем за скривалището му, толкова по-добре. Разбирах го. Вместо да се оплакваме, донесохме вода. По навик напълних коритото на конете. Докато мъкнех петото ведро, се зачудих дали някога ще престана първо да се грижа за животните. Поклонниците се бяха заели да се погрижат за собственото си удобство. Скоро усетих мирис на храна. Е, имах сушено месо и корав хляб. Щеше да ми стигне.