— Фиц? — Прошепна Славея в мрака.
— Какво?
— Можем ли да вярваме на Ник?
— Вече ти казах. Ни най-малко. Но мисля, че ще ни заведе до Планините. Ако не заради друго, заради собствената си гордост. — Усмихнах се в тъмнината. — Репутацията на контрабандиста трябва да е идеална. Ще ни заведе дотам.
— Днес ми беше сърдит, нали? — След като не отговорих, тя прибави: — Защо сутринта ме изгледа толкова сериозно?
— Вълкът смущава ли те — попитах я направо.
— Значи е вярно? — Промълви певицата.
— Преди съмняваше ли се?
— За Осезанието… да. Мислех, че е зла лъжа, която разпространяват за теб. Че синът на един принц може да е осезател… Ти не приличаше на човек, който може да споделя живота си с животно. — Гласът й ясно показваше какво е отношението й към такъв навик.
— Но съм такъв. — Гневът ме подтикна към откровеност. — Той е всичко за мен. Всичко. Никога не съм имал по-верен другар, който винаги е готов да даде живота си за мен. И дори нещо повече от живота си. Едно е да си готов да умреш заради друг. И съвсем друго — да пожертваш изживяването на живота си заради някого. Ето каква жертва прави той заради мен. Същата, каквато правя заради своя крал аз.
Никога не бях представял връзката ни по такъв начин.
— Крал и вълк — тихо рече Славея. И още по-тихо прибави: — Никого другиго ли не обичаш?
— Моли.
— Моли ли?
— Тя е у дома. В Бъкип. Жена ми. — Побиха ме тръпки на гордост, когато изрекох тези думи. Жена ми!
Славея се надигна на одеялото си и под завивките нахлу студен въздух. Напразно се опитах отново да се завия.
— Значи имаш жена, така ли?
— И дете. Момиченце. — Въпреки студа и мрака широко се усмихнах. — Моята дъщеря — тихо казах аз, просто за да чуя как звучат думите. — У дома имам жена и дъщеря.
Славея легна в тъмнината до мен.
— Нямаш — прошепна тя. — Аз съм менестрел, Фиц. Ако копелдакът се беше оженил, щеше да се разчуе. Всъщност имаше слухове, че си се оженил за Мигновена, дъщерята на херцог Жилав.
— Ожених се тайно — отвърнах аз.
— А, разбирам. Значи изобщо не си женен. Имал си любовница, това се опитваш да кажеш.
Думите й ме жегнаха.
— Моли е моя жена — твърдо повторих аз. — Във всяко едно отношение, което е важно за мен.
— Ами в отношенията, които са важни за нея? Ами детето? — тихо попита Славея.
Дълбоко си поех дъх.
— Щом се върна, това ще е първото нещо, което ще направим. Искрен лично ми обеща, че когато стане крал, ще мога да се оженя за когото поискам. — Някаква част от мен се ужаси от свободата, с която говорех пред нея. Друга попита какво значение има, ако тя научи?
— Значи отиваш да търсиш Искрен.
— Отивам да служа на своя крал. Да помогна на Кетрикен и на детето на Искрен. И после да продължа оттатък Планините, за да намеря своя крал и да го върна на престола. За да може да прогони алените кораби от крайбрежието на Шестте херцогства и отново да заживеем в мир.
За миг се възцари пълна тишина, освен виещия навън вятър. Сетне Славея тихо каза:
— Ако направиш и половината от това, ще имам герой за своята песен.
— Не искам да съм герой. А само да направя каквото трябва, за да съм свободен да живея както искам.
— Бедният Фиц. Никой от нас не е свободен да живее както иска.
— Ти обаче си свободна.
— Нима? Струва ми се, че с всяка следваща крачка все по-дълбоко затъвам в блатото, и съпротивата само още повече влошава нещата…
— Как така?
Тя задавено се засмя.
— Огледай се. Аз спя в сено и пея, за да си заслужа вечерята, като рискувам и приемам, че накрая ще прекосим реката и ще отидем в Планинското кралство. И дори да успея, дали ще съм постигнала целта си? Не. Трябва да се влача след теб, докато не извършиш нещо, достойно за песен.
— Не си длъжна да го правиш — смаяно промълвих аз. — Винаги можеш да си тръгнеш и да си изкарваш прехраната като пътуваща певица. Изглежда, се справяш много добре с това.
— Достатъчно добре. Достатъчно добре за пътуваща певица. Ти си ме чувал да пея, Фиц. Имам хубав глас и сръчни пръсти. Но не съм изключителна, а тъкмо това е нужно, за да си спечеля място на придворен менестрел в някой замък. Ако до пет години изобщо останат замъци. Нямам намерение да пея на пиратите с алените кораби.
За миг и двамата замълчахме и се замислихме.
— Виждаш ли — след малко продължи тя. — Аз си нямам никого. Родителите ми и брат ми умряха. Отиде си старият ми учител, няма го лорд Бронз, който ме обичаше главно заради моя учител. Всички загинаха, когато изгоря крепостта. Пиратите ме помислиха за мъртва, нали разбираш, иначе наистина щях да умра. — За пръв път долавях намек за някогашен страх в гласа й. Славея помълча, замислена за всичко, за което не искаше да споменава. Обърнах се към нея. — Мога да разчитам само на себе си. И сега, и за в бъдеще. Само на себе си. Един менестрел не може вечно да скита и да пее за петачета по странноприемниците. Ако искаш да си осигуриш старините, трябва да си спечелиш място в замък. Мога да го постигна единствено с велика песен, Фиц. И времето ми е ограничено. — Следващите й думи бяха тихи, дъхът й — топъл. — И затова ще те следвам. Защото по пътя ти като че ли се случват само велики събития.