— Не. Тя обича мен. Единствено мен.
Не бях имал намерение да изрека думите на глас. Някаква нотка в гласа ми трябва да беше докоснала по-нежните струни в душата на Славея. Тя престана да ме измъчва.
— Е, добре тогава. Все пак мисля, че трябва да й пратиш вест. За да има надежда, която да я крепи.
— Ще го направя — обещах. Веднага щом стигнех в Джаампе. Кетрикен щеше да знае как да се свърже с Бърич. Можех да пратя съвсем кратко писмо, тъй като имаше вероятност да попадне в чужди ръце. Можех да го помоля да й съобщи, че съм жив и че ще се върна при нея. Но как щях да му пратя това писмо?
Лежах и мислех в мрака. Не знаех къде живее Моли. Лейси навярно знаеше. Ала не можех да пратя писмо по Лейси, защото Търпение щеше да научи. Не. Те не биваше да узнаят. Трябваше да е някой, на когото и двамата да имаме доверие. Не Сенч. Не защото му нямах доверие, а защото никой нямаше да има представа как да го открие, дори да го познаваше под това име.
Някъде в обора един от конете подритна с копито стената на яслата си.
— Умълча се — прошепна Славея.
— Мисля.
— Не исках да те разстройвам.
— Не си ме разстроила. Просто ме накара да се замисля.
— О. — Мълчание. — Страшно ми е студено.
— И на мен. Но навън е още по-студено.
— От това не ми става по-топло. Прегърни ме.
И без да дочака отговор, се притисна към гърдите ми и пъхна глава под брадичката ми. Ухаеше приятно. Как така жените винаги успяват да ухаят приятно? Несръчно я прегърнах, благодарен за топлината й, но неспокоен поради близостта й.
— Така е по-добре — въздъхна Славея. Усетих, че мускулите й се отпускат. — Надявам се скоро да имаме възможност да се изкъпем — прибави тя.
— И аз.
— Не че миришеш чак толкова лошо.
— Благодаря ти — малко кисело отвърнах аз. — Имаш ли нещо против да поспим?
— Не. — Певицата постави ръка на хълбока ми и добави: — Щом не се сещаш за нищо друго.
Успях да си поема дъх. „Моли“ — казах си. Славея бе толкова топла и близка, ухаеше толкова сладостно. В нейния менестрелски начин на живот онова, което предлагаше, не означаваше нищо. За нея. Но какво всъщност означаваше Моли за мен?
— Казах ти. Женен съм. — Беше ми трудно да говоря.
— Хм. Тя те обича, ти явно също я обичаш. Но сега ние с теб сме тук и е студено. Щом те обича толкова много, тя няма да ти се сърди, че си се стоплил и утешил в такава ледена нощ.
Насилих се да се замисля върху думите й, после се засмях в тъмното.
— Тя няма само да ми се разсърди. Направо ще ми откъсне главата.
— О, така ли? — Сгушена на гърдите ми, Славея тихо се засмя. — Ясно. — После леко отдръпна тялото си от моето. Копнеех да се пресегна и да я притегля. — Тогава може би наистина е по-добре да поспим. Приятни сънища, Фиц.
И аз заспах, но не веднага и не без съжаление.
Нощта ни донесе силни ветрове и когато на сутринта отключиха вратата, навън ни посрещна нова пелена от сняг. Загрижено си помислих, че ако е станал прекалено дебел, ще си имаме сериозни проблеми с колите. Ала докато товарехме багажа, Ник изглеждаше спокоен и в добро настроение. Той нежно се сбогува с червенокосата жена и отново потеглихме. Контрабандистът ни поведе по различна пътека от онази, по която бяхме дошли. Тя беше много по-неравна и на някои места имаше преспи, дълбоки до над колелата на каруците. Отначало Славея яздеше близо до нас, но после Ник прати човек да я попита дали не иска да се присъедини към тях в началото на кервана. Тя весело му благодари за поканата и препусна напред.
Рано следобед отново излязохме на пътя. Струваше ми се, че не сме спечелили нищо, като толкова време сме го избягвали, но Ник несъмнено си имаше основания. Може би просто не искаше да отъпква пътеката към скривалището си. Вечерта ни свари в още по-примитивен заслон — няколко порутени колиби на речния бряг. На места сламените им покриви бяха поддали и тук-там по пода имаше сняг. Конете останаха навън, завързани на завет зад колибите. Напоихме ги на реката и получиха дажбата си от овес, но тук не ги очакваше сено.
Нощни очи дойде с мен, докато събирах дърва за огъня, защото макар че до огнищата имаше достатъчно, за да си сготвим вечеря, нямаше да стигнат за през нощта. Докато се спускахме към реката, си мислех колко много са се променили нещата помежду ни. Разговаряхме по-малко отпреди, но аз го усещах повече, отколкото по-рано. Може би просто нямаше нужда да разговаряме. Но по време на раздялата си и двамата се бяхме променили. Когато го поглеждах сега, понякога първо виждах вълка и чак после своя другар.