„Струва ми се, че най-после си започнал да ме уважаваш, както заслужавам.“ Макар че думите му бяха предназначени да ме подразнят, в тях имаше истина. Той ненадейно се появи в гъсталака на брега от лявата ми страна, с лекота прескочи засипаната със сняг пътека и някак си успя да изчезне сред преспите и голите храсти.
„Ти вече не си малко вълче, вярно е.“
„И двамата пораснахме. И го открихме по време на това пътуване. Ти вече не мислиш за себе си като за момче.“
Безмълвно си проправях път в снега. Не знаех точно кога съм решил, че вече съм мъж, а не момче, ала Нощни очи имаше право. Странно, стана ми мъчно за онова изгубено хлапе с гладко лице и непоколебима увереност.
„Мисля, че по-добре се справях като момче, отколкото сега като мъж“ — мрачно признах на вълка.
„Защо не почакаш да мине малко повече време и тогава да решиш?“ — предложи ми той.
Пътеката, по която вървяхме, бе широка едва колкото да мине каруца и се виждаше само като ивица в снега, от която не се подаваха храсти. Вятърът ме брулеше и скоро челото и носът ми започнаха да парят от жестоката му целувка. Местността почти не се различаваше от онази, през която бяхме пътували, но сега бях само с вълка и това я превръщаше в друг свят. Накрая стигнахме до реката.
Спрях и отправих поглед оттатък. Водата край брега беше замръзнала. Течението бе силно. Опитах се да си представя реката изцяло заледена и не успях. Подножията на планините в далечината бяха покрити с вечнозелени дървета, които отстъпваха мястото си на равнина, обрасла с дъбове и върби, стигащи до самия отсрещен бряг. Предположих, че водата е спряла разпространението на някогашните пожари. Зачудих се дали и отсамният бряг е бил толкова гъсто залесен.
„Виж“ — мрачно изръмжа Нощни очи. Почувствах топлината на глада му, докато и двамата наблюдавахме един елен, дошъл да пие вода от реката. Той ни усети и вдигна рогатата си глава, ала ни погледна спокойно — знаеше, че не го заплашва опасност. Потекоха ми слюнки от мислите на Нощни очи за прясно месо. „Ловуването оттатък ще е много по-лесно.“
„Надявам се.“ Той скочи на покрития със сняг речен чакъл и се затича покрай реката. Последвах го по-тромаво, като пътьом вдигах сухи съчки от земята. Тук долу бе по-трудно да се върви и вятърът беше по-жесток. Но бе и по-интересно — някак си имаше повече възможности. Сега Нощни очи се движеше по-различно. Беше изгубил предишното си детско любопитство. Еленският череп, който някога щеше да изисква внимателно подушване, сега само бе преобърнат в движение, за да е сигурно, че по него не е останало месо. Решително проверяваше изхвърлените от водата дънери, за да види дали отдолу не се крие дивеч. Не пропускаше и подмолите на реката и душеше за животински следи. Нахвърли се върху малък гризач, който изскочи от дупката си, и го лапна. Бързо разкопа отвора на леговището му, пъхна муцуна вътре и подуши. Уверил се, че там не се крият други обитатели, продължи нататък.
Докато го следвах, наблюдавах реката. Колкото повече я гледах, толкова повече ме плашеше. За дълбочината й и за силата на течението можех да съдя по грамадните дънери, които плаваха и се превъртаха във водата. Чудех се дали бурята нагоре срещу течението е била по-силна, че да изскубне такива гиганти, или реката бавно е подкопавала корените им и накрая ги е съборила.
Нощни очи продължаваше да тича пред мен. Още два пъти го видях да скача и със зъби и лапи да приковава гризачи към земята. Не бях сигурен какви са точно — не приличаха съвсем на мишки и лъскавата им козина показваше, че се чувстват като у дома във водата.
„Месото няма нужда от име“ — кисело отбеляза той и бях принуден да се съглася с него. Вълкът весело подхвърли плячката си във въздуха, сетне още веднъж и се изправи на задните си крака. За миг простото му удоволствие ме зарази. Той се радваше на успешния си лов, на месото, което щеше да напълни корема му. Този път мъртвото животинче прелетя над главата ми и аз хванах безжизненото телце, после го подхвърлих още по-високо. Нощни очи скочи и четирите му лапи се откъснаха от земята. Стисна плячката си със зъби, приклекна и ми я показа, като ме предизвикваше да го подгоня. Хвърлих наръча съчки и се затичах след него. Той с лекота ми избяга, после се насочи обратно към мен.
— Хей!
Прекъснахме играта си и аз бавно се изправих. Беше един от хората на Ник, застанал далеч на брега и вперил поглед в нас. Носеше лъка си.
— Събери дърва и се връщай — нареди ми той. Озърнах се наоколо, ала не успях да видя причина за резкия му тон. Въпреки това събрах пръснатите съчки и се запътих обратно към колибите.