Заварих Кетъл с присвити очи да чете някакъв свитък на светлината на огъня, без да обръща внимание на хората, които готвеха около нея.
— Какво четеш — попитах я.
— Писанията на Кабал Белия. Пророк от кимоаланските времена.
Свих рамене. Тези имена не ми говореха нищо.
— С неговите напътствия бил сключен мир, който сложил край на стогодишна война. Това позволило на три племена да станат един народ. Те обединили познанията си. Навсякъде станали достъпни храни, които преди растели само в южните долини на Кимоала. Джинджифилът например. И кимовесът.
— И това е дело на един човек, така ли?
— На един човек. Или може би на двама, ако броиш и пълководеца, когото той убедил да завладява, без да унищожава. Ето какво казва за него той: „Катализатор на своето време беше ДарАлес, променяше сърца и човешки животи. Не дойде той да стане герой, а да събуди героя у други. Не дойде да изпълнява пророчества, а да отваря врати към ново бъдеще. Такава е задачата на катализатора.“ По-горе пише, че във всекиго от нас е заложена възможността да стане катализатор на своето време. Какво мислиш за това, Том?
— Предпочитам да съм овчар — откровено отвърнах аз. Не обичах думата „катализатор“.
Тази нощ спах до Нощни очи. Кетъл тихо хъркаше недалеч от мен, а поклонниците се бяха сгушили един до друг в дъното на колибата. Славея бе предпочела да спи в друга колиба при Ник и неговите хора. Известно време вятърът донасяше до мен звуците на арфата и гласа й.
Затворих очи и се опитах да сънувам Моли. Вместо това видях горящо бъкско село и отдалечаващите се от него пирати. Присъединих се към млад момък, който вдигна платно в нощта, за да блъсне лодката си в един от алените кораби. Той запрати запален фенер на борда му, последван от ведро с евтино рибено масло, каквото използваха за лампите си бедняците. Платното на кораба запламтя и момъкът насочи лодката си обратно. Зад него заедно с пламъците се надигнаха ругатни и викове на горящи мъже. Усетих горчивия му триумф. Не му беше останало нищо, нито семейство, нито дом, но бе пролял кръвта, която беше проляла неговата. Добре разбирах сълзите, които се стичаха по усмихнатото му лице.
(обратно)17 Прекосяването на реката
Островитяните винаги са се подигравали на народа на Шестте херцогства, наричат ни „робите на света“ и „селяни, годни само да орат земята“. Те презират Еда, богинята-майка, на която благодарим за обилните реколти и множащите се стада, смятат я за богиня на уседнали люде, изгубили своя дух. Самите островитяни почитат Ел, морския бог, ала не му поднасят признателността си, а само се кълнат в него. Той им праща единствено бури и трудности, за да ги закали.
В това отношение те подценяват народа на Шестте херцогства. Според тях хора, които отглеждат растения и добитък, скоро също се превръщат в овце. Островитяните идват при нас с меч и приемат за слабост загрижеността ни за нашите близки. През онази зима простият народ на Бък и Беърнс, Рипон и Шоукс, рибарите и овчарите, козарите и свинарите, взеха в свои ръце войната, която нашите дърлещи се благородници и разпръснатите ни армии водеха толкова безуспешно. Простият народ на една земя не може вечно да бъде потискан и се надига в своя защита, било срещу островитяни или срещу собствените си несправедливи господари.
На сутринта спътниците ми мърмореха за студа и необходимостта да бързаме. С копнеж споменаваха за гореща овесена каша и топли питки. Имаше гореща вода, но нищо повече, което да стопли стомасите ни. Напълних чайника на Кетъл и своята чаша. Едва успях да изтърпя болката, докато ровех в багажа си, за да извадя самодивско биле. Чувствах се зле от съня. Ръцете ми трепереха. Гадеше ми се от самата мисъл за храна. Кетъл отпиваше от чая си и ме наблюдаваше, докато стържех с ножа си твърдата кора. Едва се насилих да изчакам отварата да се запари. Беше ужасно горчива, ала почти незабавно облекчи главоболието ми. Старицата ненадейно протегна разкривените си ръце, дръпна парчето кора от пръстите ми, разгледа го и го подуши.
— Самодивско биле! — Възкликна тя и ме погледна ужасено. — Млад човек като теб не бива да използва такава отвратителна билка.
— Помага ми срещу главоболие — отвърнах аз. Поех си дъх, за да се успокоя, и допих остатъка от течността. Неразтворените парченца кора полепнаха по езика ми. Насилих се да ги преглътна, после изплакнах чашата и я прибрах. Протегнах ръка и Кетъл ми върна парчето кора, но неохотно. Изражението й беше много странно.