— Никога не съм виждала да пият самодивско биле така. Знаеш ли за какво се използва тази билка в Халкида?
— Казвали са ми, че я дават на робите в галерите, за да поддържат силите им.
— За да поддържат силите и безнадеждността им. Човек, който пие самодивско биле, лесно се обезверява. И по-лесно се контролира. Билката може да притъпява главоболието ти, но притъпява и ума. Ако бях на твое място, щях да внимавам.
Свих рамене и казах:
— Използвам я от години.
— Още една причина да престанеш — язвително заяви Кетъл и ми подаде раницата си, за да я натоваря на каручката.
По някое време следобед Ник ни нареди да спрем и заедно с двама от хората си препусна напред. Другите ни увериха, че всичко е наред, просто отивал да провери мястото за прекосяване на реката. Нямаше нужда да поглеждам Нощни очи. Той скришом се измъкна и последва контрабандистите. Отпуснах се и се обгърнах с ръце, за да се постопля.
— Хей, ти. Повикай кучето си! — Внезапно ми заповяда един от хората на Ник.
Понадигнах се и се престорих, че се оглеждам наоколо.
— Сигурно е подушило заек. Ще се върне. Навсякъде върви с мен.
— Веднага го повикай! — Заплашително повтори контрабандистът.
Изправих се и повиках Нощни очи. Той не се върна. Извинително свих рамене и седнах. Мъжът продължи да ме гледа свирепо, но аз престанах да му обръщам внимание.
Денят беше ясен и студен, вятърът бе леден. Кетъл мрачно мълчеше още от сутринта. Спането на земята беше събудило старата болка в рамото ми. Дори не исках да си представя какво изпитва старицата. Опитвах се да мисля само за това, че скоро ще прекосим реката и че Планините не са далеч. Може би в Планинското кралство най-сетне щях да се почувствам в безопасност от котерията на Славен.
„Неколцина мъже теглят въжета край реката.“ Стиснах клепачи и се опитах да погледна през очите на Нощни очи. Беше трудно, защото той наблюдаваше самите мъже, а мен ме интересуваше задачата им. Но тъкмо когато установих, че прехвърлят въже през реката, на отсрещния бряг видях други двама, които енергично разравяха купчина съчки, нахвърляни в малко заливче. Скоро отдолу се появи сал и те започнаха да го освобождават от покрилия го лед.
— Събуди се — раздразнено ми каза Кетъл и ме сръга в ребрата. Рязко се надигнах и видях, че фургонът пред нас вече се отдалечава. Плеснах кобилата с юздите и го последвах. Изминахме кратко разстояние по крайречния път, после отбихме и излязохме на самия бряг близо до няколко колиби, очевидно изгорели по време на пожарите. Имаше и примитивна рампа от дървени трупи и хоросан, вече почти разрушена. На отсрещния бряг видях полупотъналите останки на сал, отчасти покрит с лед, над който стърчеше суха трева. Откакто не бе плавал, бяха минали много сезони. Там също имаше изгорели колиби с напълно съборени покриви. Зад тях плавно се издигаха хълмове, обрасли с вечнозелени дървета. В далечината се извисяваха върховете на Планинското кралство.
Група мъже бяха завързали сала и го прекарваха на отсамния бряг. Салът бе здраво завързан за въжето на скрипеца, ала въпреки това разгневената река се опитваше да го откъсне и да го отнесе. Не беше голям — точно колкото за един фургон заедно с конете. От двете страни имаше перила, но иначе представляваше просто плоска открита палуба. Конете на Ник и неговите хора теглеха въжето, докато от отсрещния бряг няколко търпеливи мулета се спускаха към водата. Салът бавно се приближаваше към нас и вълните издигаха и спускаха носа му. Реката се пенеше и кипеше около корпуса и от време, на време го обливаше. Нямаше да останем сухи.
Поклонниците тревожно зашушукаха, но един от мъжете сред тях внезапно надигна глас.
— Имаме ли друг избор? — отбеляза той. Възцари се мълчание. Те с ужас продължиха да наблюдават сала.
Първо натовариха фургона на Ник. Навярно контрабандистът го направи, за да окуражи поклонниците. Наблюдавах как изтеглят сала до старата рампа. Усетих недоволството на конете му, но те имаха опит с прехвърлянето. Ник лично ги качи на сала и държеше главите им, докато двама от хората му завързваха фургона за кнехтовете. Той скочи на брега и махна с ръка. Двамата мъже останаха до главите на конете. Мулетата на отсрещния бряг започнаха да изтеглят сала. Натоварен, той потъваше по-дълбоко, но не подскачаше толкова много, колкото преди. Носът на два пъти се вдигна високо и после загреба вода. Когато стигна оттатък, мъжете свалиха фургона и го откараха нагоре по склона.
— Ето, виждате, че няма от какво да се боите — със спокойна усмивка заяви Ник, ала се съмнявах, че вярва в собствените си думи.
На връщане със сала дойдоха други двама контрабандисти. Това очевидно не ги радваше. Те се бяха вкопчили в перилата и се отдръпваха назад от пръските, които вдигаше реката. Въпреки това, когато салът стигна при нас и мъжете слязоха, дрехите им бяха подгизнали. Единият отведе Ник настрани и гневно му каза нещо, но той го потупа по рамото и високо се засмя, сякаш всичко това бе шега. Накрая протегна ръка и другият му подаде малка кесия. Контрабандистът одобрително я подхвърли в дланта си и я закачи на колана си.