— Разпространява се, нали? Зимният огън е страшно нещо. Всичко е сухо като кокал.
Хлапакът не отговори, но се обърна и ме погледна. Старецът бръкна в кесията си.
— Ела ми завържи ръцете и ме изведи навън. Никой от нас не бива да остане в тази сграда, ако огънят стигне дотук.
Момчето отново ме стрелна с поглед.
— Не съм глупак. Не искам да умра за това, че съм те пуснал да избягаш.
— Хич не ми пука, копелдако, ако ще и да изгориш вътре — прибави старецът. После отново проточи шия и погледна навън. Дори от килията си чух внезапния вой на въздуха, когато някаква сграда лумна в пламъци. Вятърът вече носеше силен мирис на дим и виждах, че позата на хлапака става все по-напрегната. Край отворената врата претича мъж, който извика на момчето нещо за битка на пазарния площад. Зърнах да тичат още хора, чух звън на мечове. Вятърът носеше пепел и ревът на пламъците заглушаваше виелицата. Въздухът сивееше от дим.
Внезапно момчето и старецът отскочиха назад. Нощни очи ги последва, оголил зъби. Ръмженето му бе по-високо от пращенето на огъня навън.
— Отключете вратата на килията ми и той няма да ви направи нищо — казах им.
Вместо това момчето изтегли меча си и без да чака вълкът да го нападне, го атакува и го принуди да отстъпи навън. Нощни очи с лекота избегна острието, но вече не ги бе притиснал в ъгъла. Хлапакът използва преимуществото си и излезе в мрака след вълка. В мига, в който вратата се освободи, старецът рязко я затръшна.
— Нима ще останеш тук и ще изгориш заедно с мен — дружелюбно го попитах аз.
След кратко колебание ключарят взе решение.
— Изгори сам — с ненавист рече той, отвори вратата и се втурна навън.
„Нощни очи! Това е човекът с ключа, старецът, който бяга.“
„Ще го хвана.“
Бях сам в затвора. Почти очаквах момчето да се върне, но него го нямаше. Стиснах решетките на прозорчето и започнах да разтърсвам вратата. Тя не помръдваше. Усетих, че една от пръчките леко поддава. Опрях крака във вратата и я задърпах. След цяла вечност единият й край се освободи. Огънах я надолу и започнах да я въртя наляво-надясно, докато я извадя. Но дори да измъкнех всички пръчки, отворът щеше да е прекалено малък, за да изляза. Опитах, но пръчката се оказа прекалено дебела, за да я пъхна в пролуката между касата и вратата и да я използвам като лост. Димът тежко се стелеше във въздуха. Пожарът се приближаваше към затвора. Блъснах с рамо вратата, но без резултат. Проврях ръка през решетките и заопипвах тежкото метално резе. Пръстите ми едва стигаха до ключалката. Струваше ми се, че в килията става по-топло. А може и да си въобразявах.
Безсмислено блъсках желязното резе и скобите, които го държаха, когато външната врата се отвори и влезе жена в златистокафява униформа.
— Идвам за копелдака — извика тя. После се огледа и видя, че няма никого.
След миг отметна качулката си и се превърна в Славея. Смаяно я зяпнах.
— Стана по-лесно, отколкото очаквах — усмихна ми се певицата. Заради насиненото лице усмивката й повече приличаше на озъбване.
— Не бързай — уморено я предупредих аз. — Килията е заключена.
На лицето й се изписа страх.
— Задната стена на сградата гори.
Тя хвана решетката със здравата си ръка. Точно когато я вдигаше, за да удари по ключалката, на прага се появи Нощни очи. Влезе и пусна на пода кесията на стареца. Кожата тъмнееше от кръв.
Ужасих се.
— Уби ли го?
„Взех от него каквото ти трябваше. Побързай. Задната стена на тази клетка гори.“
В първия момент не можах да помръдна. Гледах го и се чудех в какво го превръщам. Беше изгубил нещо от дивата си чистота. Славея зяпаше ту мен, ту него, ту кесията.
„А ти си изгубил нещо от онова, което те прави човек. Нямаме време за такива размисли, братко. Ти нямаше ли да убиеш вълк, за да ми спасиш живота?“
Не знаех какво да му отговоря.
— Ключът е в кесията — казах на Славея.
За миг тя просто продължи да я зяпа. После се наведе и извади тежкия железен ключ. Докато го вкарваше в ключалката, аз се молех да не съм изкривил механизма с ударите си. Певицата завъртя ключа и вдигна резето. Докато излизах, Славея ми нареди:
— Вземи одеялата. Ще ти трябват. Навън е свиреп студ.
Послушах я и усетих топлината, която се излъчваше от задната стена на килията ми. Взех плаща и ръкавиците си. Между дъските започваше да се процежда дим. Затичахме се, следвани по петите от вълка.
Никой не ни забеляза. Пожарът вече беше неудържим. Обхващаше целия град и унищожаваше всичко. Хората бяха заети да спасяват собствените си кожи. Покрай нас мина мъж, който буташе количка с багаж, и само ни погледна. Зачудих се дали вещите са негови. По-нататък по улицата гореше конюшня. Отчаяни коняри се опитваха да изведат конете. Цвиленето на изпадналите в паника животни заглушаваше воя на вятъра. Сградата с трясък се срути и към нас с ужасяваща въздишка се понесе вълна от горещ въздух и пепел. Вятърът бе разпространил пожара в целия градец. Пламъците се прехвърляха от къща на къща, искри и пепел се издигаха към гората над града. Зачудих се дали дълбокият сняг ще е достатъчен, за да спре пожара.