— А ти какво ще правиш — тихо попита Славея.
— С Нощни очи ще продължим сами. Както трябваше да направим отдавна. Така пътуваме най-бързо.
— Аз се върнах за теб — настоя тя. Още малко и щеше да се разплаче. — Въпреки всичко, което ми се случи. Въпреки… ръката ми… и всичко останало.
— Той ще ги отклони от следите ни — внезапно се обади Кетъл.
— Имаш ли нужда от помощ, за да се качиш на коня — тихо я попитах аз.
— Нямаме абсолютно никаква нужда от твоята помощ — гневно заяви Славея и тръсна глава. — Само като си помисля за всичко, което преживях, докато те следвах. И за онова, което направихме, за да те освободим… Ако не бях аз, щеше да изгориш жив в килията!
— Зная. — Нямаше време да й обяснявам. — Сбогом — промълвих аз. Оставих ги и навлязох в гората. Нощни очи вървеше до мен.
Кетъл, изглежда, бързо беше разбрала плана ми. Още щом овладееха пожарите, а може би и по-рано, Бърл щеше да се сети за мен. Щяха да открият убития от вълк старец и нито за миг нямаше да повярват, че съм загинал в килията си. Щяха да организират преследване. Да пратят конници по всички планински пътища и скоро да настигнат Кетъл и Славея. Освен ако преследвачите не се отклоняха по по-труден път. През пресечена местност, право към Джаампе. На запад.
Нямаше да е лесно. Не знаех точно какво ме очаква по пътя до столицата на Планинското кралство. Най-вероятно нямаше градове, защото тази земя бе рядко населена. Повечето й жители бяха ловци и номади, които гледаха овце и кози и живееха в уединени хижи или селца в райони с много дивеч. Едва ли щеше да има откъде да се снабдявам с храна и провизии.
Повече ме безпокоеше това, че може да се озова на хребет, от който да не мога да се спусна, или да се наложи да прекося някоя от многобройните бързи и студени реки, които яростно се пенеха в клисурите и тесните долини. „Няма смисъл да се безпокоиш, докато не се озовем в задънено положение — отбеляза Нощни очи. — Ако се случи, просто ще намерим заобиколен път. Това може да ни забави. Но ако стоим тук и се безпокоим, никога няма да стигнем.“
Затова двамата поехме в нощта. Когато пресичахме поляни, проучвах звездите и се опитвах да държа курс колкото се може по-точно на запад. Теренът се оказа труден, както очаквах. Нарочно избирах маршрути, по-подходящи за човек и вълк, отколкото за конници. Оставяхме следите си по покрити с шубраци склонове и гъсталаци в тесни клисури. Докато си пробивах път през такива места, се успокоявах с това, че Славея и Кетъл все повече се отдалечават от преследвачите. Опитвах се да не мисля, че Бърл ще прати достатъчно хора, за да се насочат и по техните дири. Не. Трябваше да си осигуря преднина и да примамя Бърл да прати всички след мен.
Единственият начин да го направя, който успях да измисля, бе да го убедя, че представлявам опасност за Славен. Опасност, която трябва незабавно да се елиминира.
Вдигнах очи към поредния хребет, където се извисяваха три гигантски кедъра. Там щях да спра, да запаля огън и да се опитам да използвам Умението. Нямах самодивско биле, затова после трябваше добре да си почина.
„Аз ще те пазя“ — увери ме Нощни очи.
Кедрите бяха огромни и клоните им бяха толкова гъсти, че под короните им нямаше сняг. Почвата бе покрита с благоуханни клонки. Натрупах си нещо като ложе от тях и събрах дърва за огън. За пръв път погледнах в кесията, която бях откраднал. Имаше огниво. Както и пет-шест монети, няколко зара, счупена гривна и кичур коса, увит в парче плат. Това точно обобщаваше войнишкия живот. Изкопах малка дупка и зарових косата, заровете и гривната. Опитах се да не се чудя дали жената е оставила дете или любим. Напомних си, че за смъртта й не съм виновен аз. И все пак някакъв леден глас нашепваше в ума ми думата „катализатор“. Ако не бях аз, тя щеше да е жива. За миг се почувствах стар, уморен и болен. После се насилих да прогоня от мислите си и жената, и собствения си живот. Разпалих огъня и хвърлих в пламъците достатъчно съчки. Натрупах останалия си запас от дърва наблизо, увих се в плаща си и легнах на кедровото си ложе. Поех си дъх, затворих очи и призовах Умението.
Сякаш се запремятах в бърза река. Не бях подготвен за толкова лесен успех и течението едва не ме отнесе. Някак си тук реката на Умението изглеждаше по-дълбока, дива и силна. Не знаех дали се дължи на укрепването на собствените ми способности, или на нещо друго. Решително насочих волята си срещу изкушенията на Умението. Отказах да си помисля, че мога да се насоча към Моли и нашето дете, да видя със собствените си очи как дъщеря ми расте и как се справят двете с майка й. Не се пресегнах и към Искрен, колкото и да копнеех за това. Силата на Умението беше такава, че несъмнено щях да го открия. Ала не за това бях тук. Бях тук, за да се подиграя на врага си, и трябваше да съм нащрек. Вдигнах всички възможни стени, които нямаше да ме изолират от Умението, и насочих волята си към Бърл.