От огъня бяха останали само въглени. Предпазливо се пресегнах и хвърлих върху тях няколко съчки. Чувствах се така, сякаш ръцете ми са някъде много далеч от мен. Когато огънят се разгоря, седнах и се стоплих. После се изправих и със залитане отидох да разтъркам лицето си със сняг, за да измия вкуса и мириса на кръв. Напълних и устата си, защото езикът ми бе подут и ме болеше.
„Имаш ли нужда от почивка? От храна?“ — загрижено ме попита Нощни очи.
Да. И на двата въпроса. Но първо трябваше да бягаме. Не се съмнявах, че постъпката ми ще ги насочи по следите ми. Бях постигнал каквото бях искал, при това по-добре от очакванията си. Бях им дал причина да се страхуват от мен. Сега вече никога нямаше да се успокоят, докато не ме погубят. Освен това ясно им бях показал къде съм. Не биваше да съм тук, когато пристигнеха хората им. Върнах се при огъня и го затрупах с пръст. За всеки случай го стъпках. После побягнахме.
Движехме се толкова бързо, колкото позволяваха силите ми. Естествено, аз бавех Нощни очи. Вълкът ме гледаше съжалително, докато с мъка се изкачвах по склоновете, затънал до хълбоци в снега, по който той тичаше с лекота. Често го молех да си починем и се облягах на някое дърво, а Нощни очи продължаваше напред, за да потърси най-подходящия път. Когато и денят, и силите ми свършваха и спирах, за да запаля огън за през нощта, вълкът изчезваше и се връщаше с месо за двама ни. Най-често това бяха зайци, но веднъж донесе тлъст бобър, отдалечил се прекалено много от заледеното си езеро. Преструвах се, че пека месото, ала само го опърлях на огъня.
Бях твърде уморен и гладен. Месната диета не ми позволяваше да натрупам мазнини, но ме държеше на крака. Почти не спях, защото постоянно трябваше да поддържам огъня, за да не замръзна, и по няколко пъти нощем ставах да раздвижвам краката си. Издръжливост. Всичко се свеждаше до това. Не до бързина или по-голяма сила, а до измъчено налагане на волята да продължаваш напред.
Държах мислените си стени спуснати, но въпреки това усещах блъскането на Уил в тях. Смятах, че не е в състояние да ме следи, ако съм нащрек, но не бях сигурен. Постоянната предпазливост също ме изтощаваше. Понякога нощем копнеех просто да вдигна стените си и да го пусна в главата си, за да ме довърши веднъж завинаги. Ала в такива моменти само трябваше да си напомня на какво е способен Славен. Това винаги ме изпълваше с ужас и ме тласкаше все по-нататък, за да увелича разстоянието помежду ни.
Когато на четвъртия ден от пътуването се събудих, знаех, че сме много навътре в Планинското кралство. Откакто бяхме напуснали Лунно око, не бях видял признаци, че ни преследват. Толкова навътре в земята на Кетрикен определено трябваше да сме в безопасност.
„Още колко има до Джаампе и какво ще правим там?“
„Не зная още колко път ни остава. Не зная и какво ще правим.“
За пръв път се насилих да се замисля за всичко, за което досега не си бях разрешавал да мисля. Не знаех какво се е случило с Кетрикен, откакто я бях пратил да избяга. Тя не бе получила вест нито от, нито за мен. Вече трябваше да е родила. Според моите изчисления детето трябваше да е на възрастта на собствената ми дъщеря. Изведнъж ме обзе любопитство. Можех да взема бебето в ръцете си и да си кажа: „Така ще се чувствам и когато прегръщам дъщеря си“.
Само че Кетрикен ме смяташе за умрял. Екзекутиран от Славен и отдавна погребан. Тя беше моя кралица и жена на Искрен. Можех да й разкрия как съм се спасил. Ала да й призная истината щеше да е все едно да хвърля камъче в езеро. За разлика от Славея и Кетъл или който и да било друг, досетил се за истинската ми самоличност, Кетрикен ме беше познавала преди. Това нямаше да е слух или легенда, нито невероятен разказ на някой, зърнал ме само за миг, а факт. Тя можеше да каже на други мои познати: „Да, видях го и наистина е жив. Как ли? Ами спасило го е неговото Осезание, разбира се.“
Влачех се след Нощни очи в снега и студа и си мислех как ще приеме всичко това Търпение, когато вестта стигне до нея. Със срам или радост? Дали щеше да се засегне, че не съм й се разкрил? Така или иначе, накрая новината щеше да стигне до Моли и Бърич. Как щеше да се почувства тя, когато узнаеше не само че съм жив и не съм се върнал при нея, но и че съм се опозорил с Осезанието? Когато бях научил, че е крила от мен бременността си, остра болка бе пронизала сърцето ми. Тогава за пръв път бях осъзнал, че се е чувствала предадена и оскърбена от всички тайни, които съм крил от нея. Ако същото се повтореше и сега, Моли окончателно щеше да ме намрази. И без това нямах много шансове за живот с нея — не можех да ги намаля още повече.